сп. “8”
Валери Петров е сред най-обичаните поети, писатели, преводачи и сценаристи за поколенията от средата на ХХ век до днес и е истински жив класик. Мнозина свързват името му със сценариите на едни от най-добрите български филми, за други той е човекът, превел всички творби на Шекспир на български език. Има и малко познати факти, свързани с него, като например, че е роден с името Валери Нисим Меворах, завършва медицина и участва като кореспондент във Втората световна война. През 2010 г. академикът навърши 90 г. Рядко дава интервюта, само когато наистина има какво да каже.
- Г-н Петров, кое ви дава сила да продължавате да пишете?
- Сила? При мен въпросът не се поставя така. Аз просто съм свикнал с писането и не мога да си представя своя живот без него. Нещо ме кара да пиша, носи ми удоволствие, когато го правя, и радост, когато ми се стори, че се е получило нещо нелошо. Разбира се, този, който е стигнал до десетото десетилетие, трябва да внимава в играта.
- Помъдрява ли наистина човек с годините?
- Не съм сигурен. С годините той натрупва опит, но към края пък често започва обратният процес... да не му казвам и на него името. И освен това от гледна точка на интелекта хората не са равни при старта. Французите имат една дума: „Когато си красив, то е до време, когато си глупав, е завинаги." Не става дума за мен, разбира се, но помня, че веднъж във връзка с някаква случка от миналото си казах: С кой акъл си го направил? И си отговорих: С твоя си, със същия, с който и сега можеш да направиш не по-малка нова глупост.
Но шегата настрана, както се знае, старият човек винаги има чувството, че може да посъветва младите, да ги научи на нещо, но може би това чувство е измамно, защото те живеят в друг, нов свят, в който той е чужденец. Така или иначе, всичко това не е много важно на практика - въпросните млади изобщо не ни слушат. То е като с пословиците - какво са те, ако не опит на поколенията да предадат уроците, които са получили от живота, на идващите след тях? Опит неуспешен, защото ние научаваме поговорката, дори я цитираме наляво и надясно, но трябва да изпаднем в положението, за което тя говори, та да проумеем, какво ни е казвала.
- Много хора твърдят, че римите и традиционното стихосложение са отживелица, а вие продължавате да сте им верен. Защо?
- Първо, аз мисля, че навярно - поне у нас - такова е само чувството на някои от младите поети и младите любители на поезията и че много повече са тези, които не харесват разпадането на формата в поезията, особено когато то е свързано с неразбираемост, маниерност и нормален мързел, както често бива. Нещо повече, мисля, че напредналото отдръпване на читателите от поезията е причинено в немалка степен именно от практикуваното - отдавна на Запад, а отскоро и у нас - разрушаване на класическия стих. Трябва ли да казвам, че всичко това е свързано с глобалната духовна криза, която днес преживява човечеството?
Но разберете ме правилно: естествено, поезията се е правила и може успешно да се прави по единия и по другия начин. Аз лично съм свързан още от дебюта си с традиционната форма, просто не умея да пиша иначе, а и мисля, че модерността е не в отказа от римите, а нейде съвсем другаде...
- Вие сте от малкото хора от вашето поколение, които работят с компютър и интернет. Какво пречи на по-възрастните да свикват с новите технологии?
- Мисля, че ни пречи преди всичко възрастта. Аз също съм само в детската градина на новата грамотност и току викам на помощ внука си, защото седмичният ми труд се е скрил в магическия сандък и не мога да го измъкна от там. Но другото, което ни пречи, навярно е чувството „закога, бе!", а и убеждението, добито от странични свидетелства, че интернетът не носи добро на хората. Да си призная, и аз съм убеден, че въпреки безспорните удобства, които той предлага, виртуалната връзка между хората, установявана от него, е фиктивна, докато откъсването ни благодарение на нея от действителния съсед или познат е реално и вредоносно. Тази мрежа не ни свързва, а ни улавя и ни откъсва от реалния свят с неговите реални проблеми. Но това е друга, много голяма тема, за която нямаме време, защото би обхванала сериалите, развлекателните програми, „най-добре продаващата се" литература, трилърите и килърите и изобщо въздуха, който дишаме.
- Следили сте почти едно столетие как се променя страната ни, а и цялото земно кълбо. Накъде вървим? Как си представяте обществото на бъдещето - може ли то да е по-социално?
- Въпросът ви ме затруднява - току-що говорих за това, че не бива да разпространяваме лошите си настроения, а и отложихме темата за културния глобализъм. Но какво да правя - имам чувството, че човечеството преживява такава тотална криза - екологическа, икономическа, политическа, социална, духовна - каквато май не е трябвало да преодолява ни веднъж в хода на цялата си история. Мисля, че и другаде съм отбелязвал честата употреба напоследък на думата „оцеляване" - явно не сме много сигурни, че човешкият род ще оцелее. Трябва да се поумнява, и то час по-скоро. Трябва да се научим да минаваме над различията от всякакъв род, да се борим със заложените в нас от пещерно време алчност и агресивност, които според мен са в дъното на всичко. Усещам нашия век като голямото изпитание за Човека, който твърде самонадеяно се е нарекъл „знаещ, разумен".
А питате дали бъдещото общество трябва да бъде по-социално. Според мен изразът ви е слаб. То трябва да бъде не само по-социално, но съвсем друго, ново, по-човечно и достойно за Човека. Виж, тогава можем да спрем историята! Шегувам се, то се знае, историята не може да спре, освен - ай-ай-ай! - по еко- или астропричини. Но мислейки в границите на нашите обозрими времена, напразно ни убеждават, че това, което имаме, наистина било несъвършено, но по-добро не можело да се измисли. Така ли? Наричате несъвършенства ужасите, сред които светът живее? И значи понеже берлинската стена била рухнала и т.н., да престанем да мислим за една по-добра уредба на живота върху планетата, да заглушим в себе си гнева срещу злото и бляна за справедливост, който човечеството лелее, откак се помни?... Простете, развълнувах се, и това „лелее" го доказва.
- Ще оцелее ли книгата? С какво се захранва така популярната през последните десетилетия несподелена любов на човека към телевизора?
- Главната причина за пристрастяването на децата към телевизора е, мисля, в това, че е по-лесно да гледаш и слушаш наготово приказката, отколкото да я сричаш в книжката. Същото май е и при възрастните, но освен това при едните и другите, изглежда, играе роля и магнетичната сила на малкия екран.
А дали книгата ще пребъде - не мога да пророкувам със сигурност. Виждам я, че прави усилия да не загине. И дано успее, но извънредно важно е, разбира се, какви мисли и чувства ще носят на хората и двата „носителя" - книгата и екраните, малкият и големият. И специално малкият, който се оказа по-голям от големия си събрат. Защото, ако книгата трябва да заплати живота си с цената на доброто съдържание, това също ще бъде смърт.
Но горчивото, което бих могъл да кажа на тази тема, е добре известно и на вас, и на читателите ви. Ще изкажа само общото си чувство: тъжно е, че в обществото, в което живеем, властта на парата бързо превръща великите завоевания на човешката мисъл в инструменти за трупане на печалби... Лошо, непълно се изразих. Всъщност жаждата за печалби не само първа използва новите постижения на науката, но преди това ги и поражда, защото са станали необходими... Тя изобщо иззема осъществяването на тези човешки мечти, отклонява го - парадокс! - от високите му цели и го насочва срещу човечеството.
Представяте ли си - чудесните продукти на човешкия мозък са използвани за неговото собствено интелектуално затъпяване и морално деградиране! Кой нов Жул Верн би могъл да предвиди през миналия век, че магическото кълбо за „далновиждане" - този приказен полет на източната фантазия! - ще се превърне в рупор за тъпи търговски реклами! И че ролята на новините или на занимателните и културните програми в тв-то ще бъде почти сведена до тази на стръвта към въдицата на търговията! Или че при възможностите да бъде „домашно училище" телевизията ще се превърне в мощен разсадник на насилие и порнография! Това е само една фасетка от цялото „положение на ситуацията". Къде отидоха мирният „свят от завчера" на Цвайг, мекият свят на Чехов! Всички ние сме като децата, за които говорихме, и не забелязваме какво се извършва около нас и в нас самите... Вие сполучливо наричате любовта ни към телевизията „несподелена" - не ни обича тя, не ни е приятелка тя и за нея ми иде наум латинският израз: „Боя се от данайците и когато ми носят дарове..."
Извинете ме за това второ освобождаване на емоциите... Изобщо имам чувството, че отговарях твърде надълго на въпросите ви - дано не сме дотегнали на читателите! Какво ще кажете?
