Снимки: Вера Райчева

Мира Баджева, „Жената днес"

Миряна, мъртва ли е поетесата Башева наистина? Отдавна твърдиш, че вече не раждаш рими.

-          Уви, да. Пробвах я и тако, и вако - доказана поетична смърт. Не изпитвам вече необходимост дори да чета стихове.

Винаги си била хулиганката на българската поезия - ръбата, момчешка, арогантна, с един особен отсечен ритъм. На какво се дължи този стил?

-          Мои изследователи твърдяха, че било несъзнателен протест срещу пригладената поезия, а също и едва ли не борба срещу казионното слово от онуй време въобще. Лаская се да мисля, че може да е било така, но на лично ниво го тълкувам като защитен рефлекс.

За да се защитиш от какво? За да прикриеш какво? Прекалената си чувствителност и сантименталност?

-          Най-вероятно. Човек сам не може да прецени и даже усеща срамота да се обяви за сантиментален. Да кажем, че съм била уязвима романтичка и съм си пускала бодли срещу нараняване.

Откъде идва „мъжката тема" в поезията ти - „аз от чакане станах мъж...", „аз съм ваше момче, момчета...", и подобни редове?

-          Пак е част от защитата. Освен това бях от малкото момичета, признати за „равно другарче" в оная очарователна шайка писатели приблизително на една възраст, с които движех тогава: Витята Самуилов, Росен Босев, Янко Станоев, Емил Симеонов... Бяхме хубава дружина, едва ли не денонощно заедно. Аз късно прописах и се присъединих към тях, когато те вече бяха един вид изградено общество.

Имаше ли някой, който те протектираше по онова време?

-          Богомил Райнов. Аз си пишех само за себе си без амбиции за публикация, но майка ми ме „предаде" - показала на Райнов стиховете и той ме прати в „Литературен фронт", после и в „Пламък". С връзки пробих!

Ти на колко години си се омъжила? Не беше ли много рано?

-          На 19... Даже още ненавършени. Пак от протест - срещу родителското опекунство. Майка ми не позволяваше да се срещам със Сашо (днес д-р Александър Алексиев, невролог в МА). И ние просто излязохме един ден от къщи и право в гражданското. Янчо и Васко Такови ни кумуваха - за целта даже Янчо избяга от училище, той беше в XI клас тогава.

Как успя да задържиш до ден днешен в орбитата си като много близки приятели и бившия си мъж, и голямата си любов - режисьора Рангел Вълчанов? Дай рецептата.

-          Това не е толкова рядко явление, не съм единствена. Приятелството надживява влюбванията - толкова е просто. И като се излекува самолюбието, ако е било накърнено - остават идеалните отношения. Помня една Нова година, която празнувахме у Яна Пипкова - бивша жена на Рангел, тя беше с мъжа си, художника Борислав Стоев, а гостите бяхме ние с Рангел, д-р Сашо и тогавашната му втора жена Ханка, тя също му стана бивша, но и с нея си запазихме добрите отношения - и Сашо, и аз.

На Сашо дължа много - той ми отвори очите за някои видове литература като научната фантастика, по-специално руската - в периода на най-големия й възход. За мен това са много важни неща, аз съм си литературен, буквен човек. Освен това откак завърши медицина, някак естествено ни стана нещо като домашен лекар, но периметърът му е много по-обширен - всъщност поне половината ми колеги от вестник „Сега" са били негови пациенти и високо го ценят!

И с Рангел си оказвахме взаимни естетически влияния. Успях да прихвана от него и нещичко от специфичния му шопски хумор. Освен това с него много пътувах. И из България, и в чужбина. По кинолиния бяхме в Англия, сетне в Америка и най-важното - в Индия! Три месеца обикаляхме от Делхи до Калкута през Бенарес, Мадрас, Бангалор, Тривандрум, Бомбай, пещерите Елора и Аджанта... Той направи два филма, един за Индира Ганди и един за страната. Сърцата ни останаха там!

А мене, да ти се похваля, ме обожаваха животните - разни свещени маймуни и котки, и дори най-важното животинско божество, една крава, се мъкнеше след мене по улиците на Бенарес сума време, накрая влязохме заедно в едно миниатюрно дюкянче за обувки и кравата се заклещи на вратата, разтърси се и попиля целия дюкян. Разхвърчаха се патъци... Аз ужасно се притесних, а собственикът беше щастлив, че го е посетило свещено добиче, и ми благодареше най-пламенно.

Защо поемата ти „Любов", посветена на Рангел, е така катастрофична? Смърт, морга, аутопсия, „когато вече няма да те има, във вид така удобен за любов..."? Любовта се свързва главно с мрачни асоциации в главата ти?

-          Всичко е много по-прозаично. Майка ми тогава получи инсулт и аз се навъртах в болницата покрай нея. Лекуваше я проф. Пепи Стаменова, приятелка на Сашо, стана и моя приятелка. И понеже бях закачила покрай Сашо някои медицински уклони и интереси, там ги задълбочих. Нагледах се на много случаи - едни с щастлив изход, други с летален...

Същевременно любовта ни с Рангел беше в разгара си, но, понеже той е с 20 години по-стар от мене, подсъзнателен страх от загубата не може да не съм изпитвала, особено на фона на пациентите в интензивното отделение. И тъй всичко това някак се преплете. Мисля, че ми беше най-добрата творба.

Ама чак и в моргата да ходиш...

-          Бе, честно казано, в моргата не съм влизала. Колегите на Пепи ме викнаха веднъж дали не мога да разпозная някакъв мъртвец без документи, починал в автобуса, но опознаването се състоя в специалния асансьор, преди да го откарат за аутопсия.

Защо ти?

-          Защото живея на Орлов мост, а пък той се качил на автобуса на Орлов мост!

А кой е тайнственият „С.", на когото е посветено стихотворението ти „Работа"? „Той идва често. По работа./ Честен, работен - толкова./ А някой е хлътнал здравата./ А аз съм вътре до болка." И накрая: „Ще идва, къде ще ходи..."

-          О, това е Стефан Димитров. Влюбих се в него от пръв поглед на един „Златен Орфей" - прекрасни времена бяха, да не повярва човек, че българската песен е имала такива възходи... Тогава Стефан беше още с първата си жена. Е, и от това влюбване останаха само смътни спомени, но пък колко песни!

Прописала си поезия след смъртта на баща си. Не мислиш ли, че загубата му е отключила нещо в теб, което се е изляло после в думи и рими?

-          Възможно е, но не съм установила пряка зависимост. Във всеки случай аз нямам дълбока емоционална памет и смятам, че това е голям мой късмет - да забравяш мъка, болка... За сметка на това имам отлична графична памет - още си спомням как буквално изглеждат страниците на учебници, книги, които съм чела още в предучилищна възраст.

Но помня, че след смъртта му започнах да чета поезия, което дотогава изобщо не правех и никак не обичах. Е, естествено, като дете, расло в книжна среда и в обкръжение на книголюби, имах някаква обща култура. Но практически извън това, което изучавахме в училище, друго не бях чела. И понеже руски знам добре, нахвърлих се на руската поезия - Есенин, Маяковски, Заболоцки, Ахматова, Цветаева...

А как ти е свързано писането с пиенето? Вярно ли е, че като си спряла да пиеш, си спряла и да пишеш, както твърдят злите езици.

-          Отговорно те уверявам, че лично аз на пияна глава въобще даже името си не можех да напиша. Няма нищо общо. Съвпадение. Едновременно съм се отвратила и отървала от двете психологически необходимости.

Била си графиня в номенклатурния двор - баща ти е бил граф там, ти с удоволствие си обитавала резиденциите и затворените комплекси като „Бистрица" на Боровец и „Република" на Златни пясъци, английската гимназия... Обкръжена не само от културни дейци, но и от деца на висшата номенклатура като Янчо Таков и брат му Васко. Така и не се отказа от този двор до ден днешен, не смени принадлежността си - сякаш наистина вярваш в него, в ония ценности? Заради паметта на баща ти ли, или заради нещо друго?

Тук няма „заради". Това е детството и младостта ми, най-хубавата част от живота - не умея да се отказвам от себе си. А и „графството" беше доста относително, всъщност нас ни възпитаваха строго. Колкото до баща ми, той нямаше приятели в номенклатурните среди. Най-близките му хора си останаха неговите съученици от гимназията и няколко интелектуалци. Дечко Узунов например, да кажа едно известно име. И Богомил Райнов.