Да попаднеш във вестника, било то в статия, или пък дори и със снимка, това е нещо, което хората винаги са приемали за особено постижение и заслуга! А когато пък вестникът е в чужбина, а ти не си от същата държава, това вече е истински връх! Един такъв вестник е „Харисбърг Телеграф“ /Harrisburg Telegraph/, излиза в периода 1879-1948 в столицата на щата Пенсилвания, който също е седалище на Дофин Каунти. Тук обаче живеят много чужденци, а също така и българи. И именно те понякога, при това никак нерядко, са героите, а в определени моменти и главните герои, на вестника. Това е изданието, което обръща особено силно внимание на емигрантската ни общност в САЩ, и по-специално в Пенсилвания
където са повечето българив онези години - става дума за периода от 1914 г. докъм средата и края на 20-те години на ХХ в. Именно тук сънародниците ни пристигат веднага след като бъдат освободени от Елис Айлънд, първо, защото е сравнително близо, второ, защото тук има работа. Те работят предимно в заводи и фабрики. Една немалка част от тях са в градчето Стилтън, което и носи името на стоманата, защото тук има изградени множество стоманолеярни, които произвеждат най-вече релси за железопътната индустрия. И именно тук местната преса има своето запазено място. Както е известно, Америка винаги е била държавата на емигрантите. Тук общностите са много и различни. Емигрантските процеси оформят и българската общност в Стилтън и околностите. Така вестник „Харисбърг Телеграф“ някак естествено започва да обръща внимание и на тези малки групи, които са самобитни, които се опитват и успяват до голяма степен да съхранят своята национална идентичност и народностен характер в големия национален конгломерат на американското общество в онези години. Пресата намира тези хора, представя техните празници, техните обичаи, техните
лични истории и съдбиТака постепенно въпросното издание „Харисбърг Телеграф“ започва да се превръща в четен вестник и от емиграцията ни, защото тя намира там себе си и своите интереси.
Българите намират във вестника множество новини за така наречения „стар край“, Родината си – България и днешна Република Северна Македония. Вестникът подробно отразява събития от Балканите, като не пропуска дори и подробностите, което пък от своя страна държи информирани нашите сънародници за всичко, което се случва в този регион на Югоизточна Европа.
В „Харисбърг Телеграф“ може да се видят дори и снимки на някои българи, репортажи от техни културни изяви и събития, което превръща вестника не само в източник на информация, но също така и в трибуна за популяризиране на България, българските национални идеали и културни достижения.
Емиграцията ни в Пенсилвания в онези години намира всичко, от което се нуждае като история и данни за съвремието именно от този вестник. Той се превръща в нещо като Алманах на емигрантските ни активности и изпълнява ролята на рекламно табло.
Именно тук се съобщава за сватби, погребения, но също и за създаването на нови оркестри, обединението им, промени в състава, ръководството и репертоара. Това са на пръв поглед маловажни събития, които обаче в една малка емигрантска общност, каквато е българската в онези ранни години, имат огромно значение.
Сънародниците ни имат
нужда от такъв тип общуванеот едно формално официализиране на новините отвътре, от тяхната общност. Когато се каже едно нещо, то е новост, но когато тази новост се и напише в местния вестник, тя вече е новина, журналистическо събитие. То придобива допълнителна тежест и в крайна сметка радва тези изтерзани от работа и тъга по Родината бедни хора, които намират утеха дори и в малките радости, които са им предоставени и от вестник „Харисбърг Телеграф“.
