Динамо и Цървена звезда все още са отбори от една и съща държава, когато феновете им се сблъскват на стадион „Максимир" в Загреб на 13 май 1990 г. Някои от тях са хървати, други - сърби. Някои са католици, други - православни. С вражда започнала в годините на Първата световна война, която ще бъде подновена по време на Втората световна война, феновете на Динамо и Цървена звезда, хърватските Bad Blue Boys, от една страна, и сръбските Делие, от друга , и двата югославски тима малко преди разпадането на Югославия, се сблъскаха в Загреб минути преди началото на футболния двубой на 13 май 1990 г., пише в свой анализ за "Катимерини" Йоргус Скафидас.
Този футболен мач така и не започна в действителност. След него обаче започва Хърватската война за независимост (1991-1995 г.).
Много хървати разказват за този ден, че около 2000 сръбски фенове на Цървена звезда, дошли в Загреб с влак от Белград и са ги провокирали. Сърбите също така разчитат на поддръжката на югославската полиция, за която се знае, че е била просръбски настроена и е предпочитала да преследва хървати.
Само няколко часа преди спортното събитие, през май 1990 г., се провежда вторият тур на първите от десетилетия насам многопартийни парламентарни избори в Хърватия, в които побеждава Франьо Туджман от Хърватския демократичен съюз.
Туджман се застъпва за хърватската независимост, противно на желанието на сръбския военнопрестъпник Слободан Милошевич. Според хърватите сърбите не са искали нищо друго, освен да подкопаят Туджман и неговата изборна победа.
От друга страна, разбира се, много сърби, когато говорят за този ден, си спомнят други неща: хърватските провокации, които те включват в по-широкия контекст на опитите за разпадане на Югославия.
За онзи исторически мач, който така и не се състоя, вече са изписани стотици сткраници, повечето от които възпроизвеждат добре познатата история, вероятно защото тя продава и впечатлява.
„Войната за родината започна в Максимир" - така беше озаглавен един документален филм, излъчен преди години по държавната хърватска телевизия HRT. „Футболният мач, който започна войната", беше, в подобен дух, заглавието на една по-ранна статия в блога за футболни фенове „thefalse9".
Прочети още
Въпреки това историкът Ричард Милс, автор на книгата „Политиката на футбола в Югославия: Спорт, национализъм и държава“, не е съгласен с това. Не, югославската футболна лига не е приключила на 13 май 1990 г., напомня той. „Войната със сигурност не е започнала в Максимир на 13 май 1990 г.", каза Дарио Бредин от Центъра за изследвания на Югоизточна Европа към Университета в Грац пред "Евронюз".
Последвалата война на Балканите обаче имаше цветовете на предшестващия я футболен мач.
Сега вече е ясно, че около тази игра са изградени национални митове, които се възпроизвеждат, затвърждавайки раните, изкривяванията и заедно с това баналността на злото.
Удивително е, че в този мач през 1990 г. нямаше жертви. Те обаче ще последват по време на войната в Хърватия и след това.
Много от тези, които се сблъскаха в онзи ден на стадион „Максимир" в Загреб, по-късно се сблъскаха по бойните полета.
Небезизвестният Желко Ражнатович, по-късно известен като „Аркан" по време на югославските войни, на 13 май 1990 г. в Максимир е на страната на феновете на Цървена звезда. Твърди се, че на същия този ден на същия терен е бил и един младеж на име Александър Вучич - настоящият президент на Сърбия.
А Звонимир Бобан, тогавашният капитан на „Динамо", ще стане национален герой в очите на хърватите, защото напада полицай, който преследва хърватски фен. Що се отнася до военния мемориал, издигнат пред стадион „Максимир" в Загреб, той е посветен „на всички фенове на Динамо, за които войната започна на 13 май 1990 г. и завърши, когато те дадоха живота си на олтара на хърватската им родина."
Мачът между Динамо и Цървена звезда е значим по редица причини, но най-вече относно „хърватския национален мит" за футболните инциденти от 1990 г. Според Дарио Брендин (Университет в Грац), събитието допълнително радикализира хърватското общество по това време, легитимирайки насилието, позволявайки на лошите сини момчета да спечелят образа на национални герои и подхранвайки вътрешноюгославското разделение.
Двадесет и три години по-късно формированието наречено Югославия вече е далечно минало. Въпреки това балканските хулигани продължават да ровят в старите рани, претендирайки за "слава", легитимност и... приходи. Защото според последните изследвания (на Глобалната инициатива срещу транснационалната организирана престъпност, под заглавие "Футболно хулиганство, политика и организирана престъпност в Западните Балкани") хулиганските клубове в Западните Балкани са свързани с мрежите на организираната престъпност , действат като трафиканти на наркотици, пренасят съобщения или пакети за "специално обработване" и работят като охрана в нощни клубове, на концерти и на политически събития...
Така хулиганите от втората половина на 80-те години се превръщат в паравоенни през първата половина на 90-те години, а паравоенните след това стават мафиоти с трамплин от стадионите и хулиганството.
Лоик Трегер, автор на книгата „Le football et le chaos yougoslave" (Футболът и югославският хаос - бел.ред.), пише преди години на уебсайта на италианския институт ISPI за известен хулиган от Партизан Белград на име Велко Беливук, който е арестуван като архимафиот с връзки в Черна гора. Въпреки това, както може да се види от по-ранни сръбски публикации и свидетелства, самият сръбски президент е стигнал дотам да иска "услуги" от въпросния мафиот. Синът на Александър Вучич, Данило, дори е сниман с Беливук.
Самият Вучич често се е хвалил, че на младини е бил хулиган на Цървена звезда.
За футбола казват, че е нещо повече от игра. На Балканите със сигурност... с меко казано много неспортсменски проявления.
