Светослав Тодоров
Владислав Тодоров не е от най-често споменаваните български писатели в медиите, но всъщност работите му дефинират част от съвременната ни култура. Двата му романа досега са екранизирани в два от най-популярните и международно успешни български филми през последното десетилетие - „Дзифт" на Явор Гърдев и „Цветът на хамелеона" на Емил Христов (по „Цинкограф"). Тодоров е също така отделен от обичайното говорене за литература тук - от началото на 90-те години той преподава литература и кино в Пенсилвания. Така авторът заема място на литературната сцена „само" с творбите си, без излишно говорене, без натрапчиво присъствие.
Третият роман на Владислав Тодоров, започнатият и завършен само за година „Пумпал", е в книжарниците от този месец и предлага една неочаквана дистопична история, по чието екранизиране работи номинираният за „Оскар" Теодор Ушев. Той е автор и на корицата на книгата, пресъздаваща Паметника на Бузлуджа. Двамата са вече готови със сценария.
„Далече в тъмното бъдеще на един полуостров избухва биоклетъчна революция. Безсмъртието става постижимо", гласи резюмето от задната корица и може би това е всичко необходимо, което трябва да знаете за сюжета, преди да прочетете романа. А и както той пише в дебютната си есеистична книга „Адамов комплекс" (1991): „Обществото е творение, което възпроизвежда метафори, а не капитал."
„Пумпал" пресъздава една футуристична и много изкривена реалност в бъдещето. Какво ви доведе до тази история?
- Дебютирах в романа преди десетина година с „Дзифт". Още тогава ми се искаше да напиша три книги в три отделни жанра, които да пресъздадат три гранични периода в българската история. В първия роман се разглежда един граничен период - преди и след 9 септември 1944 г. Излизащият от затвора главен герой се сблъсква с една нова, непривична за него действителност. Градът му изглежда нереален, тъй като го помни друг, хората също. В „Цинкограф" се визира граничният период преди и след 10 ноември 1989 г. Третата ми идея беше за едно възможно бъдеще на тези територии, а историята да е напълно фантастична и не исторически обусловена. И така се получи фантасмагорията „Пумпал".
В първите два романа се опирах на една вече случила се историческа действителност, а сега трябваше да си въобразя напълно света, за който пиша. Дистопията като художествен опит предполага представянето на бъдещ граничен или катастрофичен момент, една екстремна възможност на настоящето. Затова ми трябваха конкретни опори в света днес. Историята се обляга на твърди места от настоящето.
Такъв например е Паметникът на Бузлуджа, монументална руина на соца, която стои като мегатруп на върха на планината и отразява разпада на самото общество. Става дума за един от най-ярките представители на брутализма в архитектурата, един стил, който предполага използването на неимоверни количества груб или бруто бетон. Това ме доведе до подзаглавието „Брутална приказка".
Като писател и преподавател виждате ли завръщане или все по-голямо присъствие на подобни истории?
- Дистопията и антиутопията никога не са си отивали, особено в киното или например в японската манга. По-скоро има радикализация в тях - все повече става въпрос за нашите страхове и фобии. Със сигурност има по-голям интерес. Тези жанрове формират собственото ни виждане за бъдещето - че предстоят едни по-скоро мрачни времена. А и всеки търси от какво да се страхува.
А от какво се страхувате?
- Не ми е работа да се психоанализирам, но вероятно темата за безсмъртието. Концептуалната рамка на историята са този отдавнашен стремеж на човечеството, все по-навлизащото в тайните на живота биоинженерство и полът. Ако бъде осъществен стремежът към безсмъртие, това поражда големи въпроси и парадокси, включително по отношение на възпроизводството на човека. Мечтата за безсмъртие е граничният период в романа. Забавлявах се, докато го писах, тъй като дистопията създава условие да разгърнеш въображението си. Но това, че всичко действително в един момент може да стане недействително, плаши. Това рефлектира върху самия писател. Започнах да пиша романа през миналото лято в България и го завърших през есента в САЩ.
Точно по време на президентските избори. Това, което се случи в САЩ, повлия ли на романа?
- Не, макар и изборите да владееха въображението и социалната ми енергия през цялата година. Ако има влияние, то е било индиректно.
А като чужденец в страната избирането на Доналд Тръмп и реториката около кампанията създаде ли някакъв вид безпокойство у вас?
- Америка има фундаменти, които е много трудно да бъдат разместени. Това е държава, която е минала през големи кризи и катаклизми и никога не се е разтърсвала до степен, в която населението да изпадне в паника и да иска да я напусне. Това е страна, построена на документ на разума, конституцията, нерушимото условие на демокрацията. С други думи, нямам страх от избирането на Тръмп. Не усещам и някакъв страх у приятелите ми там. Това е по-скоро симптом на критично струпване на нерешени проблеми в обществото и партийно-политическа стагнация. Въпросът е дали Тръмп е в състояние да решава тези проблеми, дали е пригоден или съвършено негоден за това. Но случаят с избирането му е все пак прецедент и знак, че има много нерешени проблеми в обществото, и то от всякакво естество. Оттук нататък всеки има своята истина и би я рамкирал различно. Но не мисля, че има фундаментално пропукване в демокрацията.
Трите ви романа са написани години след като се установявате в САЩ, но са обвързани сюжетно с България. Може ли да се каже, че книгите са начин да поддържате връзката си с Родината?
- Имам някакви опити и намерения за истории, които са свързани в САЩ, и мисля това, което ще пиша в бъдеще, да е по-свързано с тази територия. Но ми се искаше първо да завърша тази идея за трите романа за граничните периоди и българския свят. От друга страна, аз съм се формирал като личност, интелект и въображение в България на български език, а не в Америка. Книгите поддържат връзката ми със страната съвсем пряко и конкретно. Все пак ги пиша на български. Преходът от единия литературен език на другия без щети и загуба на качество е сериозно предизвикателство.
