Цяла година гл. ас. д-р българката Люба Атанасова преподава български език в Пекинския университет. През миналия септември замина за 1 година, но удължи лектората си поне с още една. Върна се за по-малко от месец в Родината и вече стяга куфарите за обратен полет. Разговаряме с нея за предизвикателството и провокациите, които й предлага тази необятна страна.
Изкара цяла година лекторат в Китай, защо реши да го удължиш с още една?
- През май 2013 г. бях избрана за лектор по български език в Пекинския университет за чужди езици. Заминах с много въпросителни, не без известни колебания, признавам, въпреки авантюристичната ми природа, и с малко страх. Работата в Пекинския университет за чужди езици ми носи изключително удовлетворение. Това съвсем не означава, че Филологическият факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски" не ме удовлетворява, нито че бих го сменила за който и да е друг университет. Това е моята Алма матер и за мен той е университетът на живота ми (колкото и патетично да звуча, напълно искрена съм). Става дума за китайски студенти, избрали да учат българска филология в най-големия китайски университет за чуждоезиково обучение. Тазгодишните ми студенти вече се дипломираха, на петима от тях бях научен ръководител. Горда съм, че студентът ми Пламен (или Лоу Хао), чиято дипломна работа е върху романа на Георги Господинов „Физика на тъгата", спечели първа награда за най-перспективна дипломна теза. Преди около три месеца се наложи да вземам решение дали да подпиша договор за още една година. Почти незначителни бяха колебанията ми. Освен собствените ми доводи да остана много натежа и категоричното желание на ръководителката на Катедрата по българистика доц. Лин Уеншан, че съвместната ни работа е от полза за студентите. Харесвам и другите си заетости в Пекин, самия град намирам за очарователен. Затова оставам още 12 месеца.
Спомена студента си Пламен, защо го наричаш с българско име?
- Практика е преподавателите да дават български имена на студентите си. От една страна, за нас е по-лесно, от друга - те се „потапят" в амплоато си на студенти по българска филология. А имената избираме или фонетично, т.е. звученето да е близко, или каквато е по-често практиката - смислово. Името на Пламен например на китайски е свързано с думата „огън", затова го избрах.
Какво ти харесва там?
- Пекин е милионен град, където може да се види всичко. Аз харесвам неговата пренаселена задъханост, енергичността, с която всеки подтичва в някаква предначертана постоянна посока; взех да свиквам (но без да ми харесва) с изобилието от цветове и азиатска пренаситеност с миризми. В последните два-три месеца имам ново любимо занимание. При всяка възможност ходя на опера. Пекинската опера е изключително специфично и зрелищно изкуство. Всъщност огромната част от чужденците не го харесват, но при мен „любовта" се случи от първото представление. Често ходя и на кино, като установих, че вместо холивудските продукции с удоволствие гледам китайски филми (по нещо ми напомнят за източноевропейското кино). Имам и няколко малки любими арт галерии, където мога да прекарам часове, при това с удоволствие. Отвъд този почти „културен афиш" всеки път, когато имам повече свободно време, ходя на безцелни разходки в непознати за мен райони на Пекин. Хващам метрото за където и да е, избирам си спирка и... просто обикалям наоколо. Така всъщност придобивам усещането, че наистина познавам китайците и не се чувствам толкова различна. Тенденциозно всеки път избирам райони, където няма чужденци. Ние, не само българите, но като цяло европейците имаме много сбъркана представа за китайците и някак си ги преоткривам. Знаете ли например, че едва ли има китаец, който не знае къде е България? Пътувала съм доста, в Англия често са ме питали къде е България, но за моя изненада в Китай в това отношение се чувствам специална. За това има, разбира се, конкретна причина - България втора в света признава Китайската народна република и това се знае от всеки китаец. Наистина трогателно е да усетиш специалното отношение на хората там към нас, българите.
Има ли тогава нещо, което продължава да те изненадва там? Разбра ли какво прави тази нация една от най-силните икономики в света?
- Постоянството, търпението и упоритостта. И работливостта естествено. Образованието им не е насочено към творчески подход при решаване на задачи, а по-скоро към усвояване до съвършенство на вече наложените практики. Китаецът например няма да се отклони от всекидневното си трасе, което извървява до работното си място. Ако подлезът се окаже затворен, ще чака да го отворят или да намерят решение, но едва ли ще търси сам обходен маршрут. Не съм разбрала китаец да се лекува по различен начин и с различни средства от тяхната традиционна медицина. Аз не мога да се пречупя още да й се доверя. Като отида в аптеката и си поискам, да речем, парацетамол или аспирин, изтърпявам задължителна половинчасова лекция за вредата от тези хапове, придружена с оферти да ги заменя с разни билки. Ходят задължително на масажи, на иглотерапия също. Напоследък е много модерно да се отслабва с иглотерапия, в големите градове има тенденция към затлъстяване на населението и преди сватбата много бъдещи булки се подлагат на такива процедури. И въпреки неверието ми ефектът е налице. Другото любопитно за мен е радостта от живота, която тези хора изпитват всеки ден. Те работят по 12 часа, прибират се и са доволни, ако имат купичка ориз. Те са щастливи от това, че живеят, а ние все търсим щастието някъде другаде, извън нас като че ли. Не съм чула китаец да се оплаква от нещо, да завижда на съседа или колегата си, да се гневи, че е недооценен например. Няма такова нещо. Всеки си знае мястото в обществото и нито се напъва да скочи по-високо, нито се ядосва за това. Сред студентите си например имам едно много талантливо момиче, то е от северните райони. Може да направи по мое мнение сериозна кариера и й предложих да я свържа с хора в посолството ни или да я препоръчам за академично развитие, но тя отказа. И това е другото много силно нещо у китайците - семейната принадлежност. Отговорът й бе, че родителите й търгуват с чай, затова и тя това ще прави, и като завърши, се връща у дома да се занимава със семейния бизнес.
В Пекин има неделно българско училище, в което си се включила като доброволец и преподаваш на хлапетата, разкажи повече.
- Българското неделно училище към посолството ни в Пекин официално е регистрирано отпреди две години. Преди това е съществувало под друга форма. През миналата учебна 2013/2014 година обучавах общо 13 деца плюс още една група за предучилищна подготовка. Работата е изключително трудна за мен, тъй като децата владеят български на различно равнище. Всички са от смесени бракове на българи не само с китайци, но и с хора от други националности, които живеят и работят в Китай. Радвам се, че въпреки липсата на опит с деца някак успях да преодолея първоначалните си притеснения и страхове и изградихме общ модел за обучение, предимно игрови. Имам много забавни (и не толкова забавни) случки от училищните занятия. На 2 юни поднесохме венец на паметника на Христо Ботев в парка Чао Ян. Няколко от учениците ми рецитираха стихове, посветени на загиналите за свободата на България.
Кое намираш за по-удовлетворително - работата със студентите или тази с учениците в българското училище?
- О, не бих ги съпоставяла от тази гледна точка. Това са две безкрайно различни образователни практики. Ще бъда много откровена - не минава час с подготвителната група (децата са на възраст от 4 до 6 години), в който сърцето ми да не е свито през цялото време, когато имаме свободни минути за игра, и децата се разпилеят в различни посоки в градината на посолството.
Кое ти липсва до болка там?
- Приятелите. Имам няколко близки вече приятели и в Пекин, но нищо не може да се сравни с общност, градена от дълго време и основаваща се на интелектуална и духовна близост. Естествено, липсва ми семейството ми - мама и сестра ми, гордостта ми - боксерът Барон (няма как да го взема със себе си, защото надвишава позволените за Пекин размери, а и не бих му причинила такъв стрес). Колкото и да звучи профанно - липсва ми сайдерът, който заобичах преди време в Лондон, а също така и сиренето (в Пекин трудно се намират млечни продукти изобщо, а сирене - почти невъзможно). Често разглеждам снимки от Благоевград. Обичам родния си град и където и да попадна за по-дълго време, винаги се връщам. Показателно е, че никога не ми хрумна да емигрирам. Благоевград също ми липсва. Неговият въздух ми липсва. Много!
Като каза въздух, как се спасяваш от мръсния въздух в Пекин?
- Опасявам се, че никак. През зимата естествено ходя с маска. Имам и такава, с която приличам на Дарт Вейдър, но така и не се снабдих със светлинен меч, ха-ха-ха. Като оставим настрана може би неуспешния ми опит за ирония, Пекин е наистина много замърсен град. В апартамента имам йонизатор, опитвам се по-често да излизам извън града. Надявам се сега, докато съм тук, да ми останат няколко дена да отида на връх Вихрен.
Димитрина Асенова
