Traiskirchen е дом на най-големия бежански лагер в Австрия и един от най-големите от този тип лагери в Европа. Той е бил разположен в центъра на Трайскирхен, в района на официалната имперска артилерийска кадетска школа, която е построена през 1900 г. Кадетската школа Traiskirchen е можела да побере до 340 кадети, 160 души персонал и 110 коня за уроци по езда. Traiskirchen се намира само на няколко километра от Виена, град с почти 20 хиляди жители, разположен в Терменлиниите в Долна Австрия, между горещи извори и лозя. Първите бежанци, стигнали до лагера през 1956 г., са унгарците,

бягащи от съветските репресии

срещу Будапещенското въстание. През 1968 г. идва ред на бягащите чехословаци след смазването на Пражката пролет. През 1973 г., докато чилийските дисиденти бягат от кланетата на режима на Пиночет, испанският език започва да отеква в коридорите на лагера. По-късно пристигат иранци и иракчани, които бягат от революцията и войната. През 1982 г. поляците стигат до лагера след стачките и забраната за движение „Солидарност“. Но има и бежанци, бягащи от далечни войни: Виетнам, Уганда. В края на 80-те е ред на румънците, избягали от сриващия се режим на Чаушеску. Между 1992 и 1995 г. избухна друга война, тази в бивша Югославия. И накрая, след 2001 г., по времето на „глобалната война срещу тероризма“, отново потекоха бежанци към Traiskirchen.

Прочети още

По време на окупацията на Австрия в бившите сгради до есента на 1955 г. са се помещавали казарма от съветската армия (около 2000 съветски бронирани войници) и болница. Те за първи път са използвани от правителството като бежански лагер в периода 1956-1960 г. Федералното министерство на вътрешните работи отпуска 20 милиона шилинга (1,45 млн. евро) за обновяването на 8 март 1957 г. През 70-те и 80-те години бежанците са

главно от Източна Европа

Много изтъкнати бежанци намериха първоначален прием тук - по-късният директор на Държавната опера във Виена Йоан Холендер, както и журналистът Пол Лендвай. През май 1990 г. кметът на Traiskirchen обяви, че според обещанието на министъра на вътрешните работи институцията ще бъде затворена за постоянно. Този план беше отхвърлен, тъй като се очакваше да бъдат настанени нови бежанци от Съветския съюз. През 1993 г. бежанският лагер е преименуван на Служба за убежище на Федералното министерство на вътрешните работи. През 2015 г., в резултат на европейската мигрантска криза, Службата за убежище в Traiskirchen трябваше да признае нарастващ брой нелегални имигранти. Поради остра критика от страна на пресата и цивилни граждани, Amnesty International инспектира съоръжението на 6 август 2015 г. Българските следи в бежанския лагер ТraiskirchenЛагерът се използва и в нашето съвремие, макар и доста по-ограничено и с малко по-различно предназначение. Повече от 4500 души бяха настанени до края на юли 2015 г. На 5 август, един ден преди инспекцията, властите обявиха спиране на по-нататъшните приеми на бежанци. По време на инспекцията обаче около 1500 души не са били открити, сред тях повече от 500 деца и юноши без надзор. Според доклада условията в бежанския лагер са

нечовешки и недостойни

за всяко човешко същество: липса на персонал и преводачи, липса на организация, проблеми с снабдяването с храна, лоши санитарни условия, няма отделни секции за жени и мъже, точкова система за наказание при бой, но и за оплаквания. Нека обаче да обърнем малко внимание и на българската следа в този лагер. Както е известно, българите основно бягат от комунизма по две направления – Италия и Турция. И докато към Италия пътят е дълъг и опасен, защото все пак минава през тогавашна Югославия, която също, макар и формално, е комунистическа държава, то към Турция е малко по-лесно. Ако човек успее да се измъкне, пътят след това е ясен. Не са малко и хората, които избират да бягат през Гърция. Тези обаче, които избират пътя на запад, през Югославия, имат едно предимство. Лесно се стига до първия град на тогавашна Югославия, особено по време на така наречените събори, когато границата се отваря, за да се съберат, макар и за малко, близки и роднини от двете й страни. Tогава хората се възползват от отворените граници и навлизат в Югославия, която тогава беше малко по-свободна държава от България. От там към Австрия пътят е отворен, защото Тито - диктаторът на Югославия - разрешаваше да се пътува относително свободно. Именно това е пътят на българите емигранти, които попадат в лагера за бежанци Traiskirchen, и от там съдбата им вече следва пътя на всички, които са избрали да напуснат „комунистическия рай“ и да потърсят щастието си някъде другаде, далече от насилственото „добро“, което предлагаше съветската система.