Йордан Цонев с жар прокарваше политиката за РМД-тата, която опропасти 90% от заводите в България, а сетне се скри на топло в ДПС
През миналата седмица главният прокурор обяви, че започва сериозна проверка на всички приватизационни сделки, извършени след падането на комунизма. Той беше подкрепен и от премиера Бойко Борисов, който също поиска подобна ревизия. Ако всичко това не е просто предизборен прах в очите, така характерен за Борисов, има много интересни неща, които прокуратурата би могла да открие във въпросните сделки, опропастили бъдещето на българите и върнали страната с десетилетия назад, защото я оставиха практически без икономика.
Във времето, в което обществените процеси от 90-те години на XX век трябва вече да са в учебниците по съвременна история, от архивите ще бъдат извадени томовете за приватизацията на активите на комунистическа България. Ако истината за ограбването на един народ се установи в месеците след президентските избори, както Борисов настоява, то това ще бъде известна компенсация както за два милиона българи, тръгнали да търсят своето бъдеще по света, така и за всички останали, за които европейският стандарт на живот все още е несбъдната мечта. Дори и ако се окаже, че давностният срок за (повторното) изправяне пред Темида на грабителите е изтекъл, от проверката на приватизационните сделки, особено тези в периода 1997-2001 г., има още един смисъл - само така „децата на демокрацията", които днес са на възраст между 25 и 40 години, ще узнаят истинското лице на днешните ментори на обществото - някогашни комсомолски секретари и асистенти по политикономия.
Със сигурност един от най-запознатите съвременници на грабителската приватизация е проф. Никола Филчев - главен прокурор в периода 1999-2006 г. И днес, десет години след края на мандата му, Филчев е повече от убеден, че българската държава е получила едва 10% от дължимото й след приватизацията на активите от някогашната планова икономика. С енциклопедична точност Филчев помни как се разграбват заводи, фабрики и цели индустрии. Оценката му е шокираща - вместо 30 млрд. долара държавата получава едва 3 млрд. Основателен аргумент бившият главен прокурор да е обект на мащабна кампания по дискредитирането му във времето, в което се опитва да изправи виновниците пред съда. И днес Филчев е атакуван, защото се оказва, че дори покойният бивш министър на промишлеността Александър Божков, станал известен като „Мистър 10%", е бил прекалено скромен в самооценката, след като се оказва, че от грабителската приватизация държавата е получила едва десет на сто от дължимото й. И тук най-голямата отговорност е на Иван Костов. Вероятно събитията биха били други, ако бившият премиер си бе получил заслуженото по една от първите афери на демокрацията - „Сапио".
Определят аферата „Сапио" като „айсберга" на корупцията. На 24 март 1992 г. с личното разрешение на тогавашния министър на финансите Иван Костов фондация „Сапио" осъществява безмитен внос на стоки. Фондацията е собственост на бившия депутат от СДС във Великото народно събрание Ясен Златков. Въпреки че разрешението е парафирано като „еднократно, по изключение", фондацията го размножава и с него внася няколко големи пратки. Ясен Златков успява да внесе в България стоки за около 5 млн. долара. Прокуратурата образува проверка, но Костов избягва отговорността. Той твърди, че е имал правно основание да издаде разрешение за внос. Аферистът от „Сапио" бяга в чужбина.
Отново в зората на демокрацията е създадена и друга скандална фондация - „Демокрация". Години по-късно, когато Костов е начело на партията и държавата, срещу него са отправени обвинения от руския бизнесмен Майкъл Чорни, че е бил изнудван да преведе пари на фондацията. Чорни е изгонен от България със заповед на верния и до днес на Костов, известен с емблематичния си прякор „Гном", бивш директор на Национална служба сигурност Атанас Атанасов, сега депутат от ДСБ. Дълги години шеф на фондация „Демокрация" е друг верен на Костов настоящ депутат - Гроздан Караджов. А интересът на настоящия парламентарист към фондациите изобщо не е намалял, още повече че в наши дни те се финансират и с европейски средства.
Аферите на фондациите са повече от скромни на фона на схемите, по които се прибират цели фабрики и производства, които поставят основите на кръга „Агнешките главички", прераснал по-късно в олигархичния кръг „Капитал". Някогашният син депутат Никола Николов влиза в политиката чрез близките си връзки с Иван Костов, с когото се познават от Икономическия университет „Карл Маркс". През Костовото управление името на Николов се свързва с приватизацията на стъкларския завод „Диамант"-Разград, с „Каолин" и ред други държавни предприятия. След като става обект на прокурорски обвинения, Николов почти изчезва от публичния живот. Залязването на бившия син депутат е само привидно, защото на негово място изгрява звездата на днешния олигарх Прокопиев - човека, който може да си позволи да диктува на еврокомисар, да изнудва премиера, да дирижира омаскаряващи кампании, било то срещу главния прокурор или политически, или икономически опоненти и конкуренти. Роденият в Разград „капиталист" повече от успешно поема щафетата от „агнешката главичка" Никола Николов. Нещо повече, двамата продължават да си партнират, макар и неформално и прикрито, и през последните години. Свързва ги интересът към свръхпечалбите от „зелена" енергия.
Работническо-мениджърските дружества, осигурили алибито за грабежите при Костовата приватизация, позволяват на младежите по това време Иво Прокопиев и Филип Харманджиев да се превърнат от начинаещи журналисти в назначени милионери. Нека обаче не забравяме, че РМД-тата, макар измислени от Костов, бяха пламенно прокарани като политика от тогавашната му дясна ръка Йордан Цонев, турнат за председател на Бюджетната комисия в парламента, който след конфликта с Командира намери тих пристан при Ахмед Доган, под чието крило се спотайва и в момента.
Още в първата година на управлението на Костов-Цонев РМД купува „Изба Дамяница". За шеф на завода е назначен Филип Харманджиев, един от издателите на флагмана на олигархичния кръг „Капитал" - едноименния седмичник, ползван за основна бухалка срещу всеки, дръзнал да попречи на бизнеса на издателите или на техни приближени. За покупката на винзавода са платени 60,000 долара кеш. Останалата сума до 1,5 млн. долара вероятно е платена с дългосрочни държавни облигации. Освен че Министерството на промишлеността, ръководено по това време от „Мистър 10%", намалява стойността на сделката от 3 на 1,5 млн. долара, в избите на завода остават около 2,4 млн. бутилки вино, достатъчни не само за да покрият сумата, нужна за покупката на „Дамяница", но и да превърнат в милионери новите собственици. Въпреки многобройните нарушения по приватизационния договор няколко години по-късно „Дамяница" изцяло е заграбен от кръга „Капитал".
И ако Иво Прокопиев в наши дни се издигна до нивото на Кръстник на олигархията, другият „капиталист" - Харманджиев - от няколко години се опитва да стане водещ играч и дори да монополизира бизнеса с био- и фермерска продукция.
Още по-скандален е начинът, по който в ръцете на фамилия Прокопиеви, отново при управлението на Костов, се оказва единственото на Балканите предприятие за полезни изкопаеми „Каолин". Вместо на външен инвеститор, който предлага 20 млн. долара, „Каолин" е приватизиран от РМД, което придобива 75% от предприятието срещу 7.2 млн. лева, от които едва 10% са платени в брой, а останалите в компенсаторки. След поредица от увеличения на капитала година след покупката на предприятието - в началото на 2000 година - 83.33% от „Каолин" става собственост на „Алфа финанс" на Прокопиев.
Сделки като тези за „Дамяница" и „Каолин" изстрелват олигархичния кръг „Капитал" на водещи позиции. Въпреки това апетитите на Прокопиев на няколко пъти го водят до ръба на фалита. Не по-малко коварно е участието на олигарха в схемите с най-големия пенсионен фонд „Доверие". Данни за тях отдавна са на разположение на прокуратурата и това е сред поводите на Прокопиев да продължава злостните си кампании и срещу настоящия главен прокурор, а и срещу премиера. Атаки, които със сигурност ще ескалират, ако се стигне до реална ревизия на приватизационните сделки на Прехода, които биха разкрили истината и за приватизацията във фармацевтичния бизнес, в банковата сфера, в индустрията.
И макар да е почти илюзия да се очаква, че контролиращите Върховния касационен съд и разполагащи с армада от адвокатски кантори олигарси някога ще бъдат застигнати от възмездие, си струва обществото да научи с енциклопедична точност истината за техните "първи милиони". За да е ясно, че претендиращите за морални съдници всъщност са най-големите виновници за криминалния преход. Има обаче едно условие това да се случи - политическите сили да оставят прокуратурата да си свърши работата.
