Искра Крапачева

Атанас Раденски е от най-успелите български учени в САЩ. Професорът в университета Чапман в Ориндж край Лос Анджелис е първият наш информатик, удостоен с научната степен доктор на математическите науки. Преди да отиде в Щатите през 1990-а, Раденски е работил в БАН и е първият професор по информатика в Софийския университет. Тези дни той се върна в Родината, за да представи първия си роман „На парти при президента". Без да е автобиографичен, в него е отразена голяма част от видяното от автора в двата му живота: тук до 40 г., след това в Америка.

Проектите на учения Раденски са в твърде иновативна област - високоскоростни паралелни пресмятания, големите данни и електронното образование. Печелил е редица изследователски грантове от НАСА, от Националната фондация за научни изследвания на САЩ, от Фулбрайтовата фондация. Има над 80 научни труда и 6 книги и изнася доклади на конгреси по целия свят. Преди да замине за Америка, кариерата му в България също е успешна.  Само, на 39 г., е на прага на професура, има възможности за специализации и конференции.

Но все не получава визи за чужбина дори когато в поканите са включени всичките разноски. „Чувствах се като героя на Кафка в „Процесът", който не знае защо е осъден. След промените получих покана от Нови Сад и пак същото - отказ. Тогава ми уредиха прием при ген. Григор Шопов, зам.-министър на МВР, чийто отговор беше:

Има донос срещу вас от съседка, разказва професорът. След 2-3 години получава 12-месечно назначение като гост-професор в Масачузетс и заминава. Не мислел да остава в САЩ тогава, но когато тъщата му писала: „Събирам ви купоните за прах за пране, че като се върнете, да има с какво да се изперете!", престава да се колебае. „Но не мислете, че се оплаквам. Просто това е хронологията на живота ми. Много се борих. Всичко вече от онези години съм оставил зад гърба си. Човек трябва да е в мир с миналото си", допълва Раденски.

А професорът наистина е целеустремена личност. Още като докторант през 70-те години на миналия век научава английски от Хемингуей, запаметявайки страница след страница романа му „Сбогом на оръжията" и после рецитира дословно запаметеното. Повтаря опита и с други книги, четейки ги успоредно в оригинал и на български. От Хемингуей разбира, че първо пишеш, а после четеш внимателно и изтриваш всяка дума, която не е наистина необходима.

Учил се е и от много други писатели, но няма „любими". С удоволствие чете всеки, който пише добре. Обича да открива нови автори, за чието съществуване не е и подозирал. От Съмърсет Моъм пък Атанас Раденски е разбрал, че като автор трябва сам да открие гласа си. Така преди 4 години започва да пише „На парти при президента", като успоредно извършва подробни проучвания на детайлите, които биха направили героя му правдоподобен. Сюжетът, разказан с хумор, е за доцент по история, който се наслаждава на безгрижния си живот в Софийския университет, докато един ден съдбата неочаквано му отваря път към САЩ. Иван Иванов заминава за Америка, за да преподава, и е увлечен във въртележка от забавни ситуации. 

"Вътре е моят житейски опит, но не личната ми история. Всяка година си идвам в България и забелязвам, че нашият народ е на крайностите - миналото е или черно, или бяло. А аз го помня по-добре от хората, които сега живеят тук, защото при мен то е запечатано като на снимка. Докато сънародниците ми са забравили доста неща, ние със съпругата ми ги помним неизкривени от последващи преживявания. Тежи ми негативизмът към времето преди 10 ноември.

Разбира се, нямам предвид политическата система, в която имаше и репресии, и лагери, и забрани. Малко или много обаче хората тогава бяха безгрижни като деца, които се забавляват. Това, че нямаш права, не значи, че си нещастен. Защото нямаш и отговорности. Героят на романа ми отива в Щатите, където хората работят на високи обороти, но не са толкова щастливи, защото многото имане те лишава от свобода. Както казва Хемингуей, „Това, което притежаваме, и то ни притежава - и губим свободата си. Героят ми е щастлив, но не иска да прави кариера, живее в гарсониера, не се обвързва с материалности и зависимости. Това е и посланието на книгата ми - балансът, който всеки сам трябва и може да постигне, за да е свободен, независимо от строя, в който живее. Внимавайте с какво се обвързвате! Аз живея така - като минималист по американски. Не изхвърлям това, което още работи, не харча по коли и имоти", споделя Раденски философията на живота и творчеството си.

Сега замисля втори роман, съвременен. Ще почне от Калифорния и ще завърши в България.

„Да имаш големи очаквания е една от причините като народ да се чувстваме нещастни. Разбрах го от хората в Родопите. Често ходя в старата ми бащина къща в село Павелско, Смолянско. Питах се защо, макар и по-бедни от градските люде, те са по-спокойни. И разбрах - по-малките очаквания ги правят по-щастливи. Сега и в България, както и в Щатите, властва консуматорският дух и пазарната икономика измества респекта към културата. И в Америка е така, но там богатите хора и корпорациите дават пари за духовност. Неотдавна в моя университет построиха зала за концерти за 50 милиона долара. Спонсорът е човек с огромни капитали от недвижими имоти", продължава разказа си ученият.

Калифорнийският професор има и друго любимо занимание - да скита из пустинята с раница и палатка. Прекосил е Южна Юта, интересно му е да се пуска в каньоните с индиански руини и да си представя как са живели тези хора. Понякога слиза и в Големия каньон. Пустинята му предлага уединение, нещо толкова важно за всеки, който желае да е съзидателен. Обича и планините. В града се наслаждава на сериозна музика и модерна живопис. Не обича масовите туристически дестинации из Стара Европа.

На въпроса дали ще се върне в България Раденски отговаря, че завинаги едва ли, но всяко лято е в Павелско. Селото е известно с многото си параклиси и професорът смята скоро да ги качи на специален сайт, за да ги гледа светът.