Иво Сиромахов
Помня го от детските си години. Често идваше в нашия двор в квартал „Буката“ да показва кучетата си на един наш съсед, запален кучкар. За Сашо Дяков отглеждането на елитни ловни кучета беше страст. По-късно разбрах, че той е и гениален скулптор…
Роден е в София през 1932. Баща му Цветан Дяков е изключителна личност – завършил право в Брюксел, кмет на Свищов, главен редактор на два вестника, военен съдия, народен представител. Съинициатор е на Закон за защита на българските евреи. И, разбира се, след деветосептемврийския преврат, като човек от властта, е осъден от Народния съд на
пет години затвор и конфискация
на цялото му имущество.
Така че малкият Александър Дяков расте с клеймото „син на народен враг“. Още като ученик започва да тренира бокс в „Славия“ и няколко пъти печели шампионската титла в републиканското първенство. Завършва скулптура в Художествената академия и още там прави впечатление с блестящия си талант и непокорния си характер. Затова властта не го обича. Светлин Русев разказва, че когато правели общи събрания на Съюза на художниците, треперели да не би Сашо Дяков да вземе думата, защото знаели, че
говори свободно и не се съобразява с нищо
Разбира се, за своето свободомислие Дяков плаща висока цена. Художествените комисии, които одобряват изложбите, отхвърлят неговите творби.
На тормоза от властта Дяков отвръща с подигравки. На една обща художествена изложба поставя два етикета на празни места. На единият пише „Извънземна пластика“, а на другия – „Космическа дематериализация“.
В бохемските компании Сашо Дяков е известен като човек, който постоянно погажда някакви номера на приятелите си. Разказват се легенди как заковал чехлите на жена си с пирони за пода, или как се промъкнал тайно в ателието на свой колега скулптор, скрил статуята, върху която скулпторът работел и застанал на нейно място чисто гол, покрит с един чаршаф.
В средата на 80-те години на миналия век Дяков е поканен да работи в Австралия.
„Имах добър приятел, много по-млад от мен, австралийски скулптор, който учи известно време в България. Той организира първия скулптурен симпозиум в Австралия и ме покани. Не ме пуснаха. Замина друг българин, много добър скулптор е, Павел Койчев. Беше минал вече половината период на симпозиума, работят хората, дванайсет души от различни националности. И тогава моят приятел Лоренц се обажда на министъра на външните работи Петър Младенов и му казва: „Ако не пуснете в срок от 24 часа Александър Дяков,
Австралия ще съди България
в ООН“. След няколко часа отлетях.
Автор на BGVoice тръгва на турне в САЩ: седем вечери отвъд океана с Иво Сиромахов
Отидох с предложение при федералния министър на културата за най-големия мост в Сидни. На него са издигнати четири пиедестала, високи по 60 метра, върху които няма нищо. Аз исках да поставя върху тях четири крила в чест на 200-годишнината от основаването на австралийската държава. Казах на министъра, че ако се самоуважават като нация, ще поставят символи върху тези пиедестали. Ако не, ще се окаже, че след 200 години Австралия е издигнала четири пиедестала на нищото. Той ми отговори, че за това трябва да има съгласие на всичките щати. Докато чаках, другите участници в симпозиума си заминаха, а аз останах още пет месеца и половина. Предстоеше ми изява по централната им телевизия. Направих още три предложения, одобриха ги. Първият ми хонорар беше определен на 400 000 долара, за цял живот не съм печелил толкова. Обаче в разговор по телефона с дъщеря ми, която беше студентка по скулптура в Художествената академия усетих, че е зле. Заради това, че ме бяха обявили за невъзвращенец. Събудих Лоренц и му казах: „Сутринта си тръгвам.“ Нито останах за интервюто, нито за да осъществя проектите си. То, пилето, един път каца на рамото!“
След 1989 Александър Дяков не се спогажда и с новата власт. Защото е свободолюбив и
отказва да влезе в ролята на партиен послушник
„Единак съм, не съм бил в никоя партия. Аз съм идеолог, лидер и единствен член на партията на „сандовистите“ (от Александър). Сега всичките наши партии - леви, десни, малки, големи, доказват олигархическата си същност. Мисля, че би трябвало да бъдем управлявани не на партиен, а на личностен принцип. От хора интелигентни и морални, без оглед на партийна принадлежност. Имаме страхотен пример в нашата история - след преврата през 1934 цар Борис III забранява политическите партии в България. Има неприятни отзиви за това от чужбина. Но за 5 години от всички европейски държави - сега са 54, тогава май са били 52 - по икономически показатели, напредък и т.н. България е на 7-о място в Европа, Гърция тогава е на 28-о. През 2000 г. Гърция пак беше на 28-а позиция, но ние - на 48-а. Какво означава това? Да се търсят личности…“
Когато започват обществените дискусии какво да се прави с паметниците на съветските окупатори в София, Пловдив и Бургас, Дяков заявява категоричната си позиция:
„Скулптурата и архитектурата според мен са единствените изкуства, в които няма отрицателен образ –Както не можеш да строиш храм в архитектурата, за да осмееш Бога, или дворец, за да осмееш монарха, така и в скулптурата можеш да правиш паметник на жертвите, но не трябва да изобразяваш окупатора. Не е редно народ, който се самоуважава, да издига в центъра си – и на столицата, и в другите големи градове – Пловдив, Бургас, паметник на поробителя си“.
Александър Дяков умира в София през 2018. Днес завистливите му колеги почти не го споменават и се държат така, сякаш този голям скулптор никога не е съществувал.
.
