На 2 май 1934 година се самоубива един светъл български поет. Създал красиви стихове като този:

„И в тиха нощ, когато в мрежи златни
се потопят простори необятни
и плъзнат призраци от плет до плет –
над покриви от слама и тръстика
се вие птица някаква и вика
като душата на удавник клет“

Никола Василев Панчев е роден през 1894 година в село Лъжене (днешно Трудовец). От малък обиква четенето и израства в уютната компания на книгите. Завършва Славянска филология в Софийския университет и става учител в Плевен.Започва да пише стихове и издава няколко стихосбирки с артистичния псевдоним Никола Ракитин. Бил талантлив поет и обаятелен мъж. Един от съвременниците му – писателят Петко Тихолов го описва така:

“Висок, строен, с кафяви очи, с мустаци, с правилен нос и брадичка. Носеше широкопола, велурена шапка или кафяв астраганен калпак. Говореше тихо, задушевно. Цялото му същество излъчваше скромност, доброта и благородство. В него имаше нещо мило и добродушно, бих казал наивно-детско.”

Ракитин се радва на щастлив семеен живот, със съпругата му имат три дъщери. Не е лишен и от обществено признание.

Читателите харесват стиховете му

уважаван е в писателските среди. Негови близки приятели са Николай Лилиев, Ангел Каралийчев, Людмил Стоянов, Калина Малина, Константин Петканов.

Но едно фатално житейско решение срутва идилията на поета. През 1932 година той приема поста директор на Военноисторическия музей в Плевен, дотогава ръководен от Стоян Заимов.
Когато встъпва в длъжност, Ракитин заварва пълен хаос и безстопанственост. Служителите на музея са го докарали до пълен безпорядък, има много изчезнали експонати, сметките в счетоводството не излизат.

Като честен и съвестен човек Никола Ракитин се опитва да въведе ред

но среща яростна съпротива от музейните работници. Те започват да саботират работата и да плетат интриги срещу директора. Обвиняват самия него в кражби, пускат слух, че е продал някаква важна военна карта от музейната сбирка на румънци.

Поетът е безпомощен пред заговора на посредствените и пише писмо до министъра на войната Александър Кисьов с молба музеят да бъде запечатан и да му бъде направена пълна ревизия.

Но вместо да получи съдействие от министъра, след два дни Ракитин е уволнен. Оказва се, че заговорниците в музея имат своя къртица в министерството – някой си полковник Иван Стойчев, който действа в завера с тях, защото много иска да стане директор на музея.

Поетът остава без доходи и в невъзможност да издържа семейството си. Търси работа в София като читалищен инспектор, гимназиален учител и библиотекар в Народната библиотека. Навсякъде получава отказ.

Последната капка в чашата на отчаянието

идва през април 1934 година – Ракитин получава призовка да се яви в Софийския военен съд по обвинение за злоупотреби с военно имущество. Поетът не намира сили да преглътне клеветата и решава да се самоубие. 
Оставя няколко предсмъртни писма. В писмото до съпругата си пише:

“Моята наивност и доверчивост, за които ме кореше понякога, са използвани от мошеници, които не подбират средствата да ме погубят…”

С майка си споделя:
“Нека Бог ги съди, защото тук, на земята, е царството на лъжата, подлостта и измамата.”

Пише и до трите си дъщери:

„Мили мои хубави деца Лили, Светла и Биса, Бях тъй благ и добър към вас, такъв бях и към другите. Не съм допускал, че срещу мен зли хора ще се отнесат жестоко. Моят последен бащински съвет е да се пазите от зли хора. 
Слушайте майка си, която тъй много се грижи за вас. Аз ви оставям само едно богатство – моите песни, в които звучи душата ми. Четете тия песни и душата на вашия татко ще бъде винаги с вас.
Прегръщам ви и целувам!
Вашият татко Кольо.”

На 2 май 1934 Ракитин се качва на влака от София за Плевен. Хвърля се в един от тунелите преди гара Реброво. Намират тялото му разкъсано на парчета.
Клеветниците, причинили смъртта на поета, не получават възмездие. Води се дело срещу тях, но всички са оправдани. Като горчива равносметка на живота му звучи едно от последните стихотворения на Ракитин:

Коварство с подлост
ме сразиха,
не съм бил за земята тук.
Ще сглъхне в тая есен тиха
на лирата ми сетен звук.
В делнични грижи
бях безгрижен.
От малкото доволен бях.
У всекиго аз виждах ближен
Врага си даже не проклех.
Прости, земя, ти моя родна,

Прости, есенен шир златист.
О, господи, с душа свободна,
При тебе ида горд и чист.