На 15 април се навършиха 112 години от потъването на „Титаник“. Според официалните данни на застрахователната компания „Лойд“, сред загиналите пътници – 38 души са българи. Различните източници сочат, че са се спасили между 5 и 12 нашенци.
Петима от оцелелите са от благоевградското село Белица. Точно 100 години след трагедията, 88-годишният тогава Асен Попов си спомни как баща му Теофил и чичо му Георги Попови остават живи в най-голямата морска катастрофа.
„Татко ми Теофил Илиев Попов, чичо ми Георги, както и техните приятели Янко Богатинов и Георги Църцаров се случили на „Титаник“ в оная нощ на 14 срещу 15 април 1912 година. Имало е и пети беличанин с тях, но името му забравихме през годините, защото тук негови роднини не са останали“, разказа Асен Теофилов Попов, син на по-големия брат Теофил пред изданието Е-79 през 2012 г.
В началото на 1912 година баща му е 26-годишен и работи в София като келнер в ресторанта на Хадживълчовите от Банско.
По това време на Балканите вече мирише на война, а Белица е все още под турско владение и младият Теофил не се колебал много на предложението, което му отправил представител на голяма американска минна компания. Той обикалял София в търсене на работна ръка за мините в Америка. Даже го помолил, ако може да събере още свои приятели и да отплават заедно отвъд Атлантика.
За няколко дни Теофил намерил в Белица още четирима свои съграждани. Брат му Георги бил 16-годишен, непълнолетен, но за да пътува, местният поп проявил разбиране и му направил ново кръщелно – като за 18-годишен мъж.
Така, в началото на април 1912 година няколко десетки български младежи се качили на влака за Париж, водени от американеца, а от там през Ливърпул се озовали в Саутхамптън.
В трета класа
на най-големия, чисто нов и най-модерен за времето си кораб „Титаник“. В първия му задокеански рейс.
На третото денонощие след отплаването, някъде около полунощ, всички усетили удара и последвалото стържене в айсберга. Асен препредава разказа на баща си, според когото корабът „бил разпорен“ около сто метра по десния корпус от ледения нож като консервена кутия. Водата първо нахлула в машините, после при тях, в трета класа.
Един от помощник-капитаните им обяснил с викове и ръкомахания, че трябва да изхвърлят водата с кофи и други подръчни съдове. Само след минута, виждайки безнадеждността на положението той заповядал на поне хилядата обречени пасажери, устремили се към Новия свят, да се качат горе на палубата и всеки
да се моли на своя си господ,
спомня си разказите на баща си Асен.
„Било е страшна гледка, спасителните лодки вече се спускали във водата, но в началото никой не се качвал в тях; никой не вярвал, че това чудо на техниката ще потъне“, продължава той. Около час след удара носът на „Титаник“ страховито започнал да се накланя към водата. Започнала паниката, едни се биели първи да влязат в спасителните лодки, други скачали направо във водата, но повечето отчаяно се молели на Бог. „Християните с вдигнати допрени ръце и с лица към небето, мюсюлманите с колене на пода. Тъмнокожи търсели спасение от своя господ като почуквали задниците си един в друг и търкали носовете си, пак един в друг. Нашите младежи от Белица в началото помагали на майки и деца да се намерят в спасителните лодки, после потърсили спасение в молитвите си. Тогава същият помощник-капитан отново се появил пред тях като Господ в бяла униформа. Ръкомахайки с ръце, той настойчиво ги подканил с ръце да слизат незабавно в последната спасителна лодка. Оттам взели на ръце от водата още десетина давещи се. Когато лодката им се била отдалечила на стотина метра, видели как вдигнатата вертикално нагоре задна половина на
гигантския кораб бавно изчезва в океана
Стотици потънали с кораба с неистови писъци“, продължава разказа си той.
Чак когато наближили единствения притекъл се на помощ кораб – „Карпатия“, приютил вече над 600 пасажери от потъналия „Титаник“, едва тогава Теофил и Георги Попови, Янко Богатинов, Георги Църцаров и другият техен земляк от Белица повярвали, че молитвите са спасили живота им.
Теофил Попов живял в Америка само три години. Установили се в град Хибинк, щата Минесота. Работили в голяма мина за каменни въглища. Теофил издържал по-малкия си брат Георги, за да научи английски език и завърши гимназия. Един от директорите на банката към мината харесал младия и ученолюбив българин Георги и го назначили за банков чиновник. После, наричащ себе си вече Джордж Попов, той се оженил за дъщерята на директора и когато тъстът бил избран за кмет на Хибинк, зет му заел директорското място в банката. Родила им се дъщеря Гери. А след три години работа в мината баткото Теофил, Янко Богатинов и Георги Църцаров преценили, че са забогатели достатъчно и решили да се върнат в България.
Теофил пришил десетките златни наполеони в специален пояс около кръста си и така отново на кораб и не след дълго се върнали в Белица.
В родината Теофил Попов купил 7-8 ниви от изселили се турци, направил си стадо от 150 овце и построил хан на пътя от Банско, Разлог за Пазарджик и Пловдив. Междувременно участва и в Световната война като доброволец. После се жени за Янка, раждат им се трима сина – Илия, Васил и Асен, както и две дъщери – Мария и Султана.
Оцелелият от потъването на „Титаник“ не доживява дълбока старост. Той умира през 1942 година на 56 години: „Отидох до другио край на свето, само за да си топна нозете в океано“, обичал приживе да разказва Теофил в кръчмата си хан „София“.
Оцелява и Златьо Христов от село Сенник. Век след трагедията синът му Христо Златев предаде думите на баща си за ужасната априлска нощ на 1912 г. „Малко преди полунощ ме събуди звук, наподобяващ тъп удар. Сякаш нещо сряза железата и ламарината на кораба. Докато разбера какво става, в трюма нахлу вода. Изгубилите ума и дума още сънни пасажери
закрещяха на различни езици“
Пътниците от трюма разбиват решетестите врати и се юрват към палубата. Там тълпата е в паника. Пищят майки с деца на ръце. Влюбени се прегръщат за последно. А оркестърът свири валс. Златьо се прекръства и се хвърля в ледените води, успявайки да се добере до една спасителна лодка. По подобен начин отървава кожата и неговият съселянин Пенко Стайков. Въпреки преживяното и двамата не се отказват от намеренията си и в крайна сметка работят дълго като печалбари в САЩ.
Завръщат се в България едва 10 години по-късно.
Осем жители на село Гумощник обаче не извадили техния късмет. В троянското селце
само един паметник напомня
за местните жители, които загиват на борда на „Титаник“, които не успяват да осъществят своята американска мечта.
„Пейо, тука има ищах. Идвай да спечелиш малко пари!“ Тези думи карат двама млади мъже от троянското село Гумощник, първите братовчеди Лазар Минков и Пейо Колчев, да предприемат дългото пътуване до Америка през 1912 година и да оставят всичко, което са имали.
„Нашият дядо, на дядо Пейо дядото, имал две деца родени. Дъщеря на 14 години, син на около 7-8 години и бременна жена. Но като го е заинтересувал брат му да иде там, в Америка, че има работа, ще спечелят пари и ще подобрят живота си“, разказа Анка Чакърова пред Bulgaria on Air.
„С примамливи афиши са разлепяли „Открийте новия рай на планетата!“. И те, подмамени, от голяма беднотийка са тръгвали“, обясни секретарят на НЧ „Отец Паисий“ Ангелина Георгиева.
Американската мечта обаче остава само блян. Съдбата на загиналите от Гумощник е разказана в песен, която пеели всички в селото.
Как потъна „Титаник“
През нощта на 14 срещу 15 април 1912 г. след сблъсък с айсберг в Атлантическия океан потъва най-внушителният по размери за времето си кораб. 1,502 пътници загиват, 705 се спасяват. За построяването на супермодерния за времето си кораб отговаря ирландският бизнесмен Томас Андрюс, който е сред загиналите.
„Титаник“ тежи 46,329 тона, с дължина 268 м и впечатлява с изключителен лукс – има 11 палуби, барове, ресторанти, салони за танци, зимни градини, гимнастически зали, алеи за разходки, веранда с палми, площадка за кънки и дори турска баня.
Презокеанският лайнер отплава на 10 април от пристанището на Саутхямптън, Южна Англия, в посока Ню Йорк, САЩ. Капитан е опитният Едуард Джон Смит – с 38-годишен стаж. Разстоянието между двата бряга на Атлантика е трябвало да бъде преминавано за 5 денонощия.
Потъването на „непотопяемия кораб“ е една от най-големите трагедии, която продължава да вълнува специалисти, изследователи, инженери и до днес.
„Титаник“ потъва за около 2 часа и 40 минути. Температурата на водата е била -2 градуса
На борда на кораба имало само двадесет спасителни лодки, макар че трябвало да са тридесет и две. Броят им бил намален, за да не развалят външния вид на кораба.
Цената за най-хубавата каюта в първа класа била 4,350 долара. Сумата, която всеки пътник от втора класа е трябвало да плати, за да стане част от това историческо плаване, била 1,750 долара.
15 пътници са пътували под фалшиви имена. Един от тях използвал фалшива самоличност, за да се добере до първа класа при положение, че имал билет за втора. Друг пък бил отвлякъл детето си и затова не можел да използва истинското си име.
