Всеки един от нас иска да спечели. Всеки един българин (с огромна въпросителна) се радва на успехите на родните ни спортисти. През годините това са били лекоатлети, плувци, гребци, шахматисти, тенисисти, футболисти и т.н. Единственият колективен спорт обаче, който все още учудващо носи радост за българите - е волейболът. 

Няма смисъл да коментираме националния отбор по футбол, защото доста ''капацитети'' вече дадоха „акъл'' как да се излезе от невероятната дупка, в която е изпаднал той. Те си дават същите тези „акъли'' от времето на Димитър Бербатов. Само че него вече отдавна го няма. Футболистът на гръцкия ПАОК е звездата на българския футбол от доста време насам. Точно както и неговият еквивалент във волейбола Матей Казийски. Те и двамата се отказаха от националния отбор заради ръководството на двете федерации - по футбол и по волейбол. И двата тима останаха без големите си лидери. Тогава каква е разликата между двата тима? Защо единият пропуска шести голям форум, докато другият е на път да спечели медал от Европейското първенство?

Навярно отговорът е прост - футболистите са слаби, а волейболистите са силни. Обаче не е само това. Нищо от това, на което в момента се радва целият български народ и пълни до краен предел „Арена Армеец'', нямаше да се случи без един човек. Човек истински победител, но и лидер - Владимир Николов.

41 точки в два мача от груповата фаза. Приносът на Николов за победния марш в груповата фаза е достатъчно красноречив и в цифрово изражение. Ролята на Владо обаче е изключително важна и по друга причина, да не кажа съдбоносна. Тя най-ясно се долавя в онези критични секунди, когато младите му съотборници провесят носове в очакване на загубата. Тогава капитанът с №11 ги прегръща през раменете и тихо им говори нещо. Какво точно - само те си знаят. После гледат особено през мрежата и вършат геройства.

Владимир Николов е Лили Иванова на българския волейбол. Бисер, изречен от Пламен Константинов малко преди старта на европейското първенство. Много точно и на място, за да повдигне духа на отбора и да развесели феновете.

Действително Владо е доста дълго на сцената - 18 години е в състава на националния отбор. В тях той е преживял достатъчно победи, но и достатъчно загуби, за да има нужното знание, което да помогне на младите момчета. През миналата година дори тук, в Чикаго, той придружи националите като мениджър на тима. Владо се беше отказал от активния спорт. И на въпрос има ли вариант да се завърне на терена, тогава той категорично отричаше за такова нещо. Година по-късно обаче виждаме, че решението да се завърне на полето е повече от правилно.

На 38 години Владо отдавна е покорил върховете на тази игра. Достатъчно е да припомним, че през 2005 г. изведе френския „Тур" до триумф в Шампионската лига и бе избран за MVP на финалния турнир. В колекцията му липсва само едно - златен медал с България. А ако целуне европейската купа в неделя? Това ще бъде хит, на който ще завиди и Вечната Лили Иванова.

Дори и без този златен медал обаче той направи много. Вижте само тази пълна зала? Колкото и капацитет - 15, 20, 30 хиляди, да имаше, сигурен съм, че тя ще се напълни. Защото победите обединяват българите. А победите се коват с характер, отдаденост и пълно себераздаване до предела на физическите възможности.

Ето защо българските фенове няма да напълнят стадион „Васил Левски'' заради родните футболисти. Ето защо националният отбор няма да „отлепи ютията'' (видно е, че нямаме футболисти на световно ниво, за разлика от волейбола). Защото там няма един Владо Николов. Няма лидер, няма отбор, няма душа.