„На 41 години да те приемат в такава институция като Парижката национална опера театър, си е голямо постижение“, казва Ваня. Емигрантската история на тази талантлива и много силна българка е толкова драматична и потресаваща, че звучи като разтърсващ сценарий за филм, но с хепиенд.
„Бях певицата не само на класа, но и на випуска“, започва разказа за живота си Ваня Бонева. Родена е в Стара Загора и там израства до 18-ата си година. Пее, откакто се помни - качена на масата пред гостите вкъщи, в училище, на ученическите екскурзии, с микрофон в автобуса, във всички възможни вокални групи, хорове.
Тя е в първия випуск на музикалното училище „Христина Морфова“ в Стара Загора. Оттам със съученици пее в детските хорове на оперите „Кармен“, „Бохеми“, „Сън в летна нощ“. Един сезон пее и в оперети в музикалния театър в Ямбол.
Прочети още
Завършва Висшия музикално-педагогически институт, сега Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство (АМТИИ) - Пловдив с пеене и педагогика. Минава през сериозна музикантска школа в хора на Крикор Четинян.
След завършването отива със съпруга си Красимир Христов, акордеонист, да живее в Плевен. „Той е от Троян и вариантите бяха Плевен, Троян или Ловеч. Избрах Плевен, защото имаше опера“, казва Ваня.
В Плевен тя води клас в музикалното училище. През 90-те пътува с една трупа за опера в Европа и Щатите. „От 1998-ма спрях да ходя по всякакви турнета. Беше много изтощително, всеки ден с куфарите, по 2-3 месеца, и си останах вкъщи за година-две“, казва тя.
По това време обаче синът ѝ Събин Христов завършва музикалното училище с обой, предстои му консерватория в Лион и
Ваня решава да замине за Франция,
за да му помага финансово. По това време тя пее в София в женска група „Евридика“ - по различни събития, в посолства.
Нейна приятелка - Ваня Семкова предлага да пее по улиците на Париж и да си търси работа като вокален педагог. Праща ѝ покана през 2001-ва, малко преди да паднат визите, и на 6 юни същата година Ваня заминава за Париж. Три месеца живее в студиото на Ваня в Монмартър, където тя продава парижки графики на туристите.
„След седмица Ваня ми каза: „Аз съм дотук, оправяй се“. Взех една чашка и тръгнах да пея по улиците - ей така, заставам и пея, без съпровод“, спомня си Ваня. Три месеца е на улицата и поделя разходите с Ваня. Връща се в Плевен и през септември отново заминава. През ноември тя е все още с есенните дрехи и зъзне по улиците.
Междувременно ходи на прослушвания из Европа. В хора на операта във Вупертал, Германия красивият ѝ вълнуващ сопранов глас е... „много ярък, силен, не е подходящ за хор“. Но въпреки това я ангажират за спектакъла на балетната легенда Пина Бауш „Ифигения в Таврида“. Във Виена пък ѝ казват, че вече е на възраст - тогава е на 36 години, и че трябва да се радва, ако я вземат някъде.
В Париж продължава всеки ден по един час на улиците - с арии. След прослушване в Сент Гален, Швейцария, ѝ казват: „Фрау Бонева, много ви харесваме, но интендантът избра една мексиканка, защото говори немски“. „Казах, че говоря италиански, френски, руски, малко английски, и че не е проблем да науча и немски, но те повече не ми се обадиха“, споделя Ваня.
В Париж през ноември 2001-ва тя
получава договор за театър „Шатле“,
но чак за май, и то само за една оперна постановка. Там от 80 кандидата тя е в четворката избранички, като другите 3 са французойки. Но няма работна виза и ѝ правят временна за този договор.
Помни 9 ноември 2001-ва. Студена влажна дъждовна вечер, тя пее в центъра на Париж под една стряха, вече много отчаяна. Приближават две възрастни жени. „О, ама вие много добре пеете, защо сте тук?“, питат и ме гледат със съчувствие, с едни големи, широко отворени очи. Беше ми омръзнало всеки да ме пита и нищо да не се случва“, споделя Ваня.
„Вие сте голяма куражлийка“, ми казват те. Викам, не, не съм куражлийка, аз трябва да оцелявам.“ Жените си тръгват, тя пее още 2-3 арии и отива в най-близката хлебарница да си обмени монетите в банкноти, а оттам излиза едната от жените. „Продължих да си мисля за вас - ѝ казва тя. - Такъв красив глас, а сте на улицата в тоя студ. Имам една приятелка, която може би ще направи нещо за вас.“
Жената я завежда на остров Сент Пол на река Сена - в сърцето на Париж, в една сладкарничка - шоколатерия. „А вътре топло, уютно, ухае на кафе и шоколад. Шест маси и витрина, отрупана с торти, лакомства, шоколадови фигурки. Бях като Алиса в страната на чудесата... Божичко, казах си, къде попаднах“, вълнува се Ваня.
Оказва се, че жената е Даниел Трамар, журналист, автор на пътеписи в списание „Льо Монд“. Казва на собственичката Силви Лангле, че е „намерила това момиче на улицата“. „Изпей ни нещо“, каза Силви. Аз започвам „Аве Мария“. (Ваня демонстрира как е пяла). - Извисявам аз едни трели, те двете плачат, едни сълзи ронят, а клиентите слушат в захлас.“
Силви веднага предлага на Ваня да ѝ организира рецитали в сладкарничката. „Бях по едно дънково якенце и тя вика: „Ама вие само с това ли сте дошли?“. После ми даде една шубичка на сестра ѝ, с няколко номера по-голяма. И други хора ми даваха дрехи, с желанието да ме стоплят“, разказва Ваня. Тя продължава да пее на остров Сент Пол, а туристите щедро пускат монети в чашката ѝ.
На 30 декември тя се връща в Плевен. През февруари 2002-ра е отново в Париж, а Силви я взема от автогара Галени и я прибира в дома си.
„В Париж е направо невъзможно да си намериш квартира. Трябва да имаш фишове за заплати 3 месеца назад и наемът ти да е 30% от доходите, да имаш един гарант и някой собственик да те хареса“, обяснява Ваня.
Силви я настанява в своето студио от 38 квадрата. Сладкарничката на остров Сент Пол, макар и най-известна в центъра на Париж, от 30 години ѝ носи скромни доходи, но е готова да помага на българката.
Две години Ваня живее при Силви,
като спи на нещо като мецанин над леглото на стопанката, в който не може да ходи права и има само дюшек. До него Ваня се изкачва по стълба, която опира на леглото на Силви.
В тези тежки условия живее 2 години, като парижанката не ѝ взема пари за нищо, дори ѝ купува телефон. „Тя беше на 60, аз на 41, обгради ме с безрезервна обич и подкрепа. Моята благодетелка и днес ми е като по-голяма сестра, едно семейство сме“, споделя Ваня.
На 5 февруари тя се явява на конкурс за хора на Парижката национална опера, в едната от сградите му на площад Бастилия, построена върху руините на затвора, който събарят. От 120 кандидатки е сред 3-те финалистки. И отново проблем, в коя от двете категории да я ангажират с нейния лиричен сопран - в първи или втори сопран. И отново пее по улиците, чака месец май за договора в „Шатле“, а Силви наема адвокати за визата ѝ.
Ваня прави рецитали в нейната сладкарница „La Charlotte de l'Isle“ („Шарлот на острова“), първо без акомпанимент, а после и с една пианистка от Иран, а посетителите ѝ събират пари в шапка.
„Приключвам с „Шатле“, лятото оставам в Париж и ми звънят от Бастилията - като финалистка съм имала право на договор на пълно работно време от септември. Отивам щастлива, и отново проблеми с визата. Намесиха се и синдикатите в моя защита“, разказва Ваня.
Оказва се, че хорът на Парижката национална опера единствен в света е със статут още от времето на Луи XIV. Хористките са със заплата много над средната, с безсрочни договори, платен отпуск, 13-а заплата, ваканции, почивки, храна и прослушване всяка година, при което им дават и солови партии. Българката с красивия си вълнуващ сопран почти всяка година има солови изпълнения в различни оперни спектакли. Десет години тя поддържа форма, като тренира жиу-жицу и стига до черен колан.
„През тези 20 години във всички свободни дни, които имах, или пътувах нанякъде, или правех майсторски класове по пеене, изнасях концерти в Париж - в църкви, зали, в кметства. През 2021-ва си подадох документите за пенсия и през 2022-ра всичко беше приключило“, разказва Ваня.
Мъжът ѝ Красимир е с нея в Париж от 2005-а, а синът остава в Лион след завършване на консерваторията, където живее и днес със съпругата си Ксения, украинка, и трите си деца - Симеон, Пресиян и Кристина.
За 20-те бляскави години Ваня успява да си купи 2 жилища в Париж, като едното продава, а другото дава под наем чрез Airbnb. Връща се в България. Животът ѝ минава между Плевен и Стара Загора, където е майка ѝ.
Днес пее само на внуците си.
Най-големият, Симеон, е много музикален, пее с апломб „Край Босфора шум се вдига“ и „Тих бял Дунав се вълнува“. „Чакам и Кристина да порасне, сега е на 2 години, и я подхващам и нея с музика“, смее се Ваня.
На 64 години е все така свежа и младолика. Попила е много от френския стил и култура, от шармантността на французойките. „Изморена съм, не ми се пее вече... Защо не останах в Париж? Какво да правя като пенсионер там? Можех да продължа със самостоятелните изяви, но вече реших да дам път на младите“, казва българката.
