„Който казва, че да достигнеш до базовия лагер на Еверест (5364 м) е едва ли не организирана екскурзийка, да пробва“, смеят се Албена и Павел. „Е, можехме, като стигнахме базовия лагер и се снимахме пред скалата с надпис, да си вземем вертолетчето и да не се морим повече да се връщаме пеша. Пак щяха да ни признаят, че сме покорили обекта. Но ние решихме да направим всичко по правилата“, казва Албена. „Въпреки че доста пострадахме от височинната болест, особено жена ми“, допълва Павел.
„Трябваше, след като изкачихме Килиманджаро през 2021-ва и изминахме трекинга Ком - Емине, да изпитаме с още по-голяма сила, какво е да стигнеш до базовия лагер на Еверест - продължава Албена. - Нали в BG VOICE ти ни нарече „сървайвъри“. Ето, това си беше истинският „сървайвър“. „На това изпитание възрастта не е решаващ фактор - добавя Павел. - Имаше и 30-годишни хора, които се отказваха и се връщаха, и обратното - 80-годишни, които се изкачиха догоре.“
Много върхове са имали в кариерата си двамата - 7 регистрирани US патента, включване на Албена в „Алеята на славата“ на огромна корпорация; един 49-годишен щастлив брак, две прекрасни дъщери, трима внуци...
Но не им е идвало наум, че да се изкачиш „на върха на Африка“ - Килиманджаро (5985 м) на 65 години е един своеобразен връх в живота им, победа на волята над физиката, страховете и комплексите. През 2022-ра изминават най-дългия маршрут на поклонническия път Ел Камино - 799 км, а през 2023-а прекосяват България надлъж и нашир по трекинга Ком - Емине - 650 км.
Месеци преди експедицията до базовия лагер на Еверест се свързват с компания в Непал, която осигурява шерпи, нощувки и храна по пътя нагоре. Има списък с какво трябва да се подготвят 3-4 месеца преди това, гледат в YouTube какви упражнения да правят.
Тръгват от София, където прекарват половината от годината, до Дубай и от там - до Катманду в Непал. В Катманду стават в 1 часа през нощта и ги карат с джип до летището в градчето Мантали. До Лукла, откъдето трябва да тръгнат нагоре, се лети за 15 минути само, в малък 15-местен самолет - ако времето позволява.
„Станахме в 1 часа през нощта и 6 часа се друсахме в джипа по едни разбити пътища, до Мантали на сутринта. Вече ще се качваме в самолета, и ни казват: „Връщайте се, днес няма да се лети, утре“, споделя Павел.
„Загубихме един ден и от 12 дена пътешествието се съкрати на 11. Имахме ден по-малко за много важната аклиматизация - да спим на едно място, да се качим над 4000 м височина и пак да слезем под 4000 м. Това не стана заради забавянето с полета до Лукла“, казва Албена.
През 4 от 7-те дни изкачване
борбата на всички е... за повече въздух.
„Недостигът на кислород те връхлита внезапно, след като стигнеш 4000 м надморска височина - споделя Албена. - Падне ли ти кислородът в кръвта до 70%, става лошо.“
Тя самата го преживява много интензивно. Задъхваш се, не ти достига въздух, лошо ти е, повръща ти се, губиш всякакъв апетит. „Последния ден преди базовия лагер много ми се повръщаше, трябваше да си почивам, дъх не можех да си поема, но го изкачих, по-бавно от другите, а Павел носеше и моята раница“, допълва тя.
„Последните два дни преди изкачването правех почивки по една минута, за да събера сили за нагоре - споделя Албена. - Последно ядях само варени яйца, не понасях миризмата на подправките и мазните ястия.“
„Водачът ни предупреждаваше, че трябва да се храним, да имаме по 2000 калории за енергия за изкачване - казва Павел. - Като не си сложил нищо в устата си 2-3 дена и като си закъсал с кислорода, се влачиш едва-едва нагоре. Всички развихме силна кашлица от праха и студа. Някои закриваха носа и устата с кърпи и маски, но ние не носехме. Носът ти тече като при хрема и кръв излиза накрая.“
„Водачите са свикнали да познават на кого му е зле. Лицето е силно пребледняло, а устните посиняват - казва Павел. - Времето, което прекарваш на височина над 4000 м, е важно, но къде спиш над 4000 м, е още по-важно.
На Килиманджаро спахме само веднъж над 4000-4500 м за няколко часа, качихме се до върха и след това слязохме до 3800 м в края на деня. Докато на базовия лагер на Еверест 4 дена бяхме постоянно над 4000 м и спахме в такива условия. Недостатъчният кислород в кръвта те убива...“
Тежко е и нощуването на минус 10 градуса в голямо помещение с прозорци от тънки стъкла без уплътнения. „През нощта чувствах, че се задъхвам, и отварях прозорците, за да влезе поне малко повече кислород отвън, така пък ставаше още по-студено“, разказва Павел. Двамата спят с всичките няколко ката дрехи, с шапки, със спален чувал и завивки отгоре.
Изкачват се с щеки - те са задължителни. Пътят минава и през висящи мостове. Гледат с интерес преминаващите якове - вид бикове с дебела козина, виреещи само в такива условия.
Там всичко се пренася на ръка, с якове или мулета. По пътя виждат Tea Houses - чайни. Да построиш такава хижа високо в планината коства много средства. Самото място не е толкова скъпо, но да довършиш и обзаведеш една сграда, цената стига до половин милион долара. Всичко - от гредите до обзавеждането, се пренася на ръка или с хеликоптер. „Видях как хора пренасяха на ръце холна гарнитура тройка“, казва Павел.
По тези места електричеството се осигурява от слънчеви батерии - основно за осветление. Пералня е невъзможно да се включи и всичко се пере на ръка. Отоплението е на дърва. Към края, над Намче Базар, преди базовия лагер двамата престават и да се къпят, защото е невъзможно.
Двамата са
впечатлени от чистотата по целия маршрут.
Виждат изградени от камък малки постройки и надписи за рециклиране на отпадъците - хартия, пластмаса и метал. „Един местен жител събираше изпражненията от животните, пренасящи багаж - казва Павел. - Правеше топчета като кюфтета от тях, които разбрах, че сушат на слънце и ги използват за горене.“
Най-приятни и за двамата са срещите с хора. Най-много са американците, англичаните, австралийците и европейците. Двамата ще запомнят срещата с млади индийци, снимащи филм за трекинга до базовия лагер. Спират Албена, знаят, че е на 67 години. „Единият от тях ми козирува и каза: „Респект!“, смее се тя.
Нагоре, за да е по-бавна и постепенна аклиматизацията, се върви 8-9 км на ден, а на връщане - по 20 км. Надолу не е хлъзгаво, но е голям наклонът, с големи камъни и стъпала. Гледаш да се спуснеш по-бързо, за да достигнеш до височина под 4000 м, където кислородът във въздуха е повече.
Самото място, определено като базов лагер, е леден глетчер, покрит с камъни и пръст. На една скала има надпис: „Базов лагер на Еверест, 5364 м“ и палатки за продължаващите към самия връх. „Този път не забравихме да вземем българското знаме и да го развеем горе“, казва Албена.
По пътя от трите най-високи върха най-често се открива панорама към Ама Даблам, който е най-красивият, и по-рядко - към Еверест и Лхотце. Двамата спират и на своеобразния мемориал на загиналите при изкачването на Еверест. На плочи на скалите са изписани всички имена и двамата виждат тези на Христо Проданов и на група българи от Сливен.
След такова изпитание, накъде по-нагоре биха отправили погледи двамата смели българи? „Все пак не сме алпинисти, нямаме подготовката за нещо по-високо“, казва Албена. Но липсата на перспектива за следващата година не ги демотивира за интересен живот. Планират пътешествия из Хималаите и отново из Родината, в чиято красота са се влюбили.
От няколко години те буквално засрамват и предизвикват сънародниците си, живеещи в България, да „се вдигнат от дивана“ и да видят какви красоти има в Родината. Обикалят по интересни места, а после споделят преживяното в социалните мрежи.
В дните между предизвикателствата живеят все така динамично - 6 месеца в красивия си дом в Солт Лейк сити, и 6 - в Родината. Прекарали са единия си автомобил от Америка в София и с него обикалят из Родината, или пътуват до едната си дъщеря Вера, която живее във Франция.
Павел се усъвършенства все повече като фотограф. През 2022-ра той организира в София изложбата „Мигове от красива Америка“, с красиви пейзажи от втората му Родина.
През ноември 2023-а 3 от фотосите му са избрани за проекта на художничката Петя Илиева „Галерия на колела“. По случай 120 години дипломатически отношения между България и САЩ, фотосите на трамвай номер 10 са под мотото „Америка през българските очи“. Трите фотографии на Павел Благев обикалят из София по тази линия.
За връщане изцяло в Родината Албена и Павел за момента не мислят. В Америка ги задържа най-милото, децата на дъщеря им Деница - Сам, Пол и Матю, които обожават да им гостуват в България. С внуците отбелязват заедно всички български празници и пътешестват из Америка.
