Заслужават ли богатите хора да бъдат богати? Ако да, колко богати? Може си струва да се запитаме това, тъй като безпокойството относно неравенството расте навсякъде. В действителност това не е вярно. Макар че неравенството нараства в много западни страни, опасенията за него – не. Всъщност, според ново изследване на Джонатан Миджс, социолог в Международния институт за неравенствата към Лондонското училище по икономика, неравенството и вярата в меритокрацията може да вървят ръка за ръка. Колкото по-неравно е обществото, толкова е по-вероятно

хората да мислят, че богатите го заслужават

Това мислене не е ново. „Социализмът никога не е намирал почва в САЩ, защото бедните не гледат на себе си като на експлоатиран пролетариат, а като на временно затруднени милионери”, е популярен цитат, приписван на писателя Джон Стайнбек, автор на „Гроздовете на гнева”. Това вероятно е опростяване на това, което е казал Стайнбек, но често се посочва като причина за устойчивостта на американската мечта. Смята се, че бедните нямат проблем с голямото неравенство, защото вярват или се надяват, че един ден също ще бъдат богати. Има и други фактори. Един от тях е степента, до която хората се самоизолираха през последните няколко десетилетия. Те прекарват все повече време с икономически себеподобните си в квартала или на работното място (тук голямо значение има образованието), което означава, че е по-малко вероятно да срещнат хора, които не са като тях. Представата на богатите за беден човек може просто да е за такъв по-надолу в социалната йерархия, който един ден може да изкарва колкото тях. За бедните обаче това може да означава, че не са наясно със структурните бариери, които им пречат да се изкачат по стълбицата. Междувременно благодарение отчасти на култа към предприемачите от Силициевата долина бизнесмените заприличаха на атлети. Свръхбогатите го заслужават, защото те са брилянтните иноватори, на които разчита икономиката. Без тях ще бъдем по-бедни. Но наистина ли е така? В своята книга от 2018 г. „Победителят взема всичко: Шарадата на елита относно промяната в света” Ананд Гиридхарадас пише: „Успешното общество е машина за прогрес. То взема суровия материал на иновациите и произвежда от него човешко развитие. Американската машина е счупена.” Плодовете на последната промяна, добавя той, бяха обрани до голяма степен от най-големите късметлии, по начин, по който това не би станало преди 30 години. Така че може би

без тях всички бихме били малко по-добре

Една област, в която проблемът с неравенството е най-остър, е заплащането на главните изпълнителни директори. В САЩ съотношението между него и средното заплащане нарасна от 30 до над 300 пъти според Института за икономическа политика, мозъчен тръст във Вашингтон. Това повдига няколко въпроса. Първо, отразява ли заплащането на ръководителите това, което те допринасят? Или не са ли те просто в позиция да се възползват от усилията на другите? Изменчивостта на представата за това да бъдеш платен колкото заслужаваш се илюстрира и от националните различия. Според консултантската компания Willis Towers Watson медианното възнаграждение на главните изпълнителни директори на големи компании през 2016 г. е било 11,7 млн. долара в САЩ, 5,3 млн. долара във Великобритания и 1,2 млн. долара в Япония. След като ръководителите често твърдят, че се състезават на глобален пазар за таланти, е трудно да си обясним защо японските шефове „заслужават” една десета от това, което вземат американските. Това е още преди да отчитаме наследеното богатство. Според Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), на дете, родено в бедно семейство във Великобритания, ще са му нужни пет поколения, за да достигне до средния доход. Противно на това, на най-богатите хора в Обединеното кралство не се е наложило да се изкачват много нагоре. Идеята за чистата меритокрация е понякога възприемана като идеал. Наистина ли е така? Тя може да накара тези на върха да вярват, че го заслужават. В „Капиталът през XXI век” Томас Пикети казва, че тези фактори могат да се отразят много зле на онези извън най-богатите и най-успешните: „Те са бедни и са описвани като безгласни и незаслужаващи.” Споменавайки Френската революция, която отчасти е предизвикана от неравенството, той отбелязва язвително, че „поне никой не се е опитвал да изобрази неравенството отпреди революцията като справедливо”. Означава ли това, че западните общества са близо до точката на пречупване? Трябва само да погледнете Латинска Америка, за да видите докъде може да стигне неравенството.