Петър Величков
В мащабите на времето човешкият живот е миг. Има обаче човешки мигове, в които могат да се поберат не един и два живота, не една и две мечти. Но двете легенди от 60-те години на миналия век - Георги Аспарухов и Никола Котков, остават най-обаятелните личности в историята на българския футбол. Днес се навършват 75 години от рождението на Гунди, но спомените за съвместната ни дейност са незаличими.
През есента на 1952 г. пристигнах в София, за да продължа образованието си. Тогава „Левски" бе прекръстен на „Динамо" и беше под опеката на Министерството на пощите. За Аспарухов като добър футболист се заговори в края на 50-те и началото на 60-те години, тогава в приятелски мач в Турция Гунди отбеляза два гола на националния им отбор. Името му нашумя, когато като войник заигра в пловдивския „Ботев". С него се запознах случайно през лятото на 1961 г. Работех като спасител в Обзор. Лагерните смени бяха по 20 дни. Във втората смяна от София пристигнаха да почиват млади спортисти и по едно стечение на обстоятелствата с Аспарухов се оказахме в една стая. Бяхме заедно по цял ден.
Сутрин Георги идваше на плажа, сядаше под чадъра ми, та имахме много време за къпане, приказки за футбол, вицове... Първите вечери излизахме заедно на разходка в центъра, където имаше само един ресторант, а другият беше малка кръчма на плажа с марковото име „Морски звуци". А пък ние с него я прекръстихме на „Морски боклуци", тъй като в късните вечери там ставаха големи разпивки и побоища между местни младежи и почиващи от столицата. Така се отваряше работа на старшията Гошо - милиционера на селото. Понякога, прибирайки се в лагера, Георги споделяше как вечерта се опитал да се запознае с момиче от селото. „Виж какво - казах му аз, - тук е село и всички те познават. За да станете приятели, трябва поне една седмица да я ухажваш, да излизате на стъргалото вечер. При мен е друго. Аз съм спасител - мацки бол. Идват на море и търсят развлечение." Гунди се смееше: „Следващото лято идвам спасител на морето." Усмивката му беше чаровна. Самият той беше висок, строен и красив млад мъж, който тепърва щеше да събира овациите на „сините" запалянковци, пленени от магията на футбола, а той ги радваше и с екипа на „Левски", „Левски-Спартак" и с националния отбор на България.
Гунди не изкара цялата лагерна смяна. След седмица беше извикан в София и една сутрин рано напусна лагера. Замина си, но нашето познанство продължи и в столицата. Ходех често на стадиона в „Подуяне", но вече не само като запалянковец, а и като член на Клуба на приятелите на спорта към ФД „Левски". Още тогава се организираха екскурзии в страната, за да подкрепяме синия отбор. Отговорници бяха Сашо Моряка, Любен Ангеловски, Нанко Нанев и Янев, учител по български в село Чепинци, който осигури дипломата за средно образование на Жоро Соколов, а по-късно доведе в „Левски" бъдещия нов голям футболист Воин Войнов. Клубът на „Левски" се намираше на улица „Раковски", точно срещу сградата на ЦКС, и преди мач на отбора се събирахме да решаваме проблемите по транспорта, екскурзията, билетите и т.н.
За всичките мачове на любимия ни отбор съм си водил записки, които пазя и до днес. Чрез този Клуб на приятелите също имам скъпи спомени от срещите ни с Аспарухов.
През 60-те и 70-те години на ХХ век в „Левски" играеха знаменити футболисти: Бисер Михайлов, Иван Здравков (Джек Раби), Иван Вуцов, Стефан (Теко) Абаджиев, Георги Аспарухов-Гунди, Александър Костов, Христо Илиев-Патрата, Георги Златков, Стефан Аладжов, Стефан Павлов-Фифи Перото, Цветан Веселинов-Меци (Кончето Фюри), Александър Манолов, Симеон Николов, Георги Георгиев (Дълга Мара), Добромир Жечев (Бобата), Кирил Ивков (принц Кирил) и др.
С Аспарухов приятелството ни продължи на приливи и отливи. Той тренираше и играеше на „Герена", аз пък вече работех и следвах задочно история в СДУ "Климент Охридски". Той пък следваше във ВИФ „Георги Димитров", сега НСА „Васил Левски".
При една среща с него на площад „Гарибалди" Гунди ми рече: „Ех, Пепи, ти си добре сега. Завърши висшето, работиш като преподавател по история, гониш мадамите... Живот си живееш..." И продължаваше да се смее дяволито. Отговорих му: „Добре де, Гунди, ти пък си вече четвърта година студент във ВИФ, женен си, имаш разкошно дете. Дай Боже, като порасне, да стане голям футболист като тебе." „И с футбола все някога ще трябва да се приключи. Важното е да съм жив и здрав, да нямам травми" - отговори ми Гунди.
В онези златни за „Левски" години Аспарухов беше с идеални габарити за нападател - беше висок 185 см и тежеше 79 кг. Футбол беше започнал да играе от 1957 г. Срещу него противниковите защитници винаги играеха грубо, но не можейки да го опазят пред гола. Тази неспортсменска игра му донесе тежка травма на глезена на десния крак. За да се лекува, тогава бе изпратен във Виена, в клиниката на д-р Йеленик, който го лекуваше и през 1967-1968 г. За да играе отново футбол, на Гунди му бяха изработени специални ортопедични футболни обувки с пружини от известната фирма „Пума" в Залцбург. В онези години тренирах бягане на ст. „Раковски" по „чинията" около терена. Там на тревата пък тренираха футболистите от новото обединено дружество „Левски-Спартак". Бобата Жечев съветваше Аспарухов с думите: „Гунди, стига с тая скромност. Вчера баджанаците Пената и Гаганела те подпрели, гледат как да те спрат, а ти като агънце си траеш..."
Освен с високото си майсторство на терена Гунди блестеше и със своята скромност и харизматичност. Беше спокоен, интелигентен, мислещ играч, техничен централен нападател с уникална стръв към гола и виртуозна игра с топката. Тези му качества караха запалянковците да пълнят стадионите, за да се наслаждават на магическата му игра. Тогавашният футбол, много по-романтичен от сегашния, даваше възможност да изпъкват по-ярко индивидуалните качества на футболистите.
А след допълнителния квалификационен мач с Белгия за участие в VIII световно първенство, игран във Флоренция на 29 декември 1965 г. на „Стадио комунале", Аспарухов донесе победата с 2:1, като отбеляза и двата гола и класира България за мондиала в Англия. Два дни след това българите си честитяха новата 1966 г. с ЧНГ (Чуден е нашият Гунди!). Затова и неслучайно спортните журналисти го избраха за Спортист № 1 на България за 1965 г. Същата година Аспарухов стана голмайстор на „А" група с 27 гола и носител на Купата по спортменство, а „Левски" под ръководството на чеха Рудолф Витлачил стана шампион. Цветни пощенски картички на Гунди и на „Левски" бяха пуснати по будките на РЕП и моментално разграбени. За първи път в България с подобни цветни снимки се рекламираше българският футбол.
Помня полуфинала между „Левски" и „Локо" Сф на „Васил Левски" за Купата на Съветската армия през 1967 г. Страстите бяха много разпалени и на терена, и по трибуните, а първото полувреме завърши 4:0 за "железничарите" след голове на Котков и Начко Михайлов! Съвсем друга беше картината през втората част. „Сините" натиснаха съперниците още от първите минути, а в края на мача на светлинното табло грееше резултат 4:4. Оставаха 1-2 минути до последния съдийски сигнал, когато Сандо Костов би корнер, топката литна с висока парабола и там Гунди подскочи и с двата си крака я вкара в мрежата на Локо. Синята публика изригна от възторг, а Котков и Начко лежаха на тревата, скубеха я и плачеха. Този великолепен и решителен гол Гунди признава за най-добър в кариерата си. От този мач до гибелта му обичащата го синя публика неизменно повтаряше: „Пазете Гунди в последните секунди!"
Ето какво съм записал в личния си бележник за историческата победа на „Левски" със 7:2 над ЦСКА във „вечното дерби" на 11 ноември 1968 г.: „Още в първата минута пред нашата врата стана меле и Вуцов си вкара автогол (на светлинното табло обаче грейна името на Жеков с цел да му се помогне в борбата за „Златната обувка"). Този автогол не уплаши „сините". Аспарухов (7) изравни, а след меле Сашо Костов (23) отблизо също вкара гол. Секунди след това от съвсем малък ъгъл Янко Кирилов (24) провря топката между Паро Никодимов и вратаря Стоян Йорданов в мрежата. Оттук започна серията от голове за „Левски" и трагедията на ЦСКА. Тъкмо преди почивката от корнер, изпълнен пак от Сашо Костов, непокритият Борислав Богданов (45) вкара четвъртия гол. В този мач Аспарухов беше неуловим като Левски за турците. Освен като централен нападател той се изяви и като отличен плеймейкър, който разпределяше и пускаше идеални пасове. Такъв негов пас изведе Янко Кирилов (56) пред Йорданов и той покачи на 5:1. Само след 3 минути Богданов пък изведе Аспарухов сам пред вратаря и той леко отклони топката. Стражът на „армейците" посегна да я хване, а Гунди нещо му посочи с ръка и вратарят изпусна топката и тя тупна бавно в мрежата му. Стадионът ревна с викове: „Гунди! Гунди! Гунди!" „Необикновен резултат!" възкликна във вестник „Народен спорт" журналистът Александър Ясников.
Само месец след този победен мач за „Левски", отново на 11-и, но декември, националният ни тим игра на „Уембли" със световния шампион Англия и завърши 1:1 с великолепния гол на Гунди, който пое топката в центъра, навърза двама защитници и матира вратаря.
„Голът на Аспарухов разкри изключителната му класа и умението му да преодолява противниковата защита", написа „Дейли мейл". "Център-нападателят Аспарухов, този играч от световна класа, който бе запечатал името си още на световното първенство преди две години, заби първата стрела в мача. Това беше един бляскав гол, изпълнен с индивидуализъм и размах, каквито рядко могат да се видят в нашия век на автоматизация и масова организация. Един гол, който заслужава да влезе в галерията на най-големите моменти на „Уембли", бе вкаран от любимото момче на България - Аспарухов. Това бе гол на човек, не по-евтин от 250,000 лири стерлинги на футболния пазар. Толкова се котират само 2-3 футболисти на Острова."
След завръщането на националите ни в София на една от тренировките на отбора на стадион „Раковски" се срещнах с Гунди. Прегърнахме се, честитих му за гола в Лондон и му поисках автограф върху негова снимка от „Уембли", на която той написа датата на мача и се подписа. Пазя я като скъп спомен и днес.
На 22 януари 1969 г. в бившия театър „Трудов фронт" физкултурните дружества „Левски", „Спартак" и „Спортист"-Кремиковци се обединиха под името „Левски-Спартак". Футболистите от двата отбора единодушно избраха за капитан на отбора Георги Аспарухов, а за комсомолски секретар Янко Кирилов. За треньор на отбора беше определен Васил Спасов (Валяка) с помощници Йончо Арсов и Христо Илиев (Патрата), който вече беше приключил с футбола. В обединения отбор бяха картотекирани 27 футболисти, разпределени в 3 групи. Новите екипи на обединения отбор бяха съставени от сини гащета с бели кантове, сини чорапи с бели кръгове, сини фланелки с бяло огърлие и на гърдите бял кръг с две сини букви ЛС. Над тренировъчния стадион „Раковски" бе закачен лозунг „Дружбата ни е здрава като кремиковска стомана". Промяната футболистите почувстваха в новите си чинове, а като офицери на МВР - и с по-високите заплати. Сега от тях се очакваха само победи. Но освен в битките у нас на „сините" им предстояха нови паметни мачове в Европа. През 1969 г. „Левски-Спартак" участва в 1/16-финал от турнира за КНК в Рейкявик срещу исландския „Вестманея". Това бе първият официален международен мач на обединения отбор, който „сините" спечелиха с 4:0.
Магията на футбола в онези минали години създаваха ярко изявени футболисти, чиито виртуозни изпълнения на зеления килим спираха дъха на зрителите и ни правеха още по-запалени любители на синия отбор и футбола. А членството ми в Клуба на приятелите на ФД „Левски" и познанството ми с великия Гунди още повече разпали любовта ми към "сините". Даже и смъртта на Аспарухов и Котков и досега не успя да пречупи у мен тази силна обич. Спомням си, че когато на 30 юни 1971 г. радиото съобщи за тежка катастрофа, в която са загинали Аспарухов и Котков, никой не искаше да повярва. Аз пък веднага си спомних за последния мач между ЦСКА и „Левски-Спартак". Бях седнал на централната трибуна на сектор „А" и видях как Гунди бе ритнат в болния му глезен и как той отвърна на провокацията и получи червен картон. Той е тежко контузен, едва ли ще кара кола, мислех си аз и се надявах вестта да е само слух. Към 13 часа обаче се качих на трамвай № 19 и ми направи впечатление, че хората тихо си говореха, а всички бяха угрижени, потиснати и осъзнах, че новината за гибелта на Гунди не е фалшива.
На 30 юни той и Котков тръгват сутринта за Враца с личната кола на Гунди „Алфа-Ромео" СГ 9999. Към 11 часа на 52-рия километър от София по шосето за Ботевград при отклонението за Арабаконак колата с двамата футболисти катастрофира след сблъсък с товарен автомобил ЗИЛ с ремарке. Камионът е собственост на ДАТ - клон Самоков, и е бил шофиран от Илия Ст. Цветков. След удара избухва пожар, който обхваща и двете коли. Загиват Георги Аспарухов, Никола Котков и пътуващият с тях 45-годишен мъж първоначално с неустановена самоличност, когото Гунди качил на автостоп.
Всички запалянковци обичахме много Гунди, защото беше не само уникален футболист, а рядко добър и интелигентен човек. Изключителен футболист, който беше надминал времето си. Свещен идол за всички! Всеобщ любимец, той хвърляше в екстаз многохилядната си публика при всеки свой гол. Котков също беше съвършен и елегантен майстор и топката се лепеше по него като магнит.
Футболисти като Гунди се раждат веднъж на 100 години. 75 станаха - остават още 25...
В началото на 2001 г. в България се проведе анкета за определяне на 10-те най-добри футболисти на ХХ век. И за Футболист № 1 на XX век бе избран Георги Аспарухов!
Споменът за него продължава да ни вълнува и след смъртта му, защото в магията на футбола той беше повече от Бог! Гунди остана в историята и в сърцата на хората със своята изумителна всеотдайност в играта, със своята скромност и харизматичност и с непрекъснатия си стремеж към съвършенство.
