Люба Кулезич

 

Строга, щедра и чаровна... Това не са определения за някоя телевизионна водеща. Това е българската държава. Или поне българската държава в представите на една значителна част от българското население. Ако решим да го кажем по един начин, учен и засукан: това е идеалният образ на държавата в масовите представи на народа.

Не зная дали е някакво „космическо" съвпадение, че този идеален образ се яви пред нас точно в почивни дни, когато всички са пред телевизора. Но със сигурност не е съвпадение, че се яви в едно все по-пожълтяващо предаване - „Насреща с Люба Кулезич" на ТВ 7. Става така понякога (дори бих казал, че става често) булевардните медии да казват повече за масовите нагласи от дебели и сложни научни монографии. Няма как да е иначе: жълтото се опира на градските митове на населението, но не само преповтаряйки ги, ами и дори умножавайки ги. „Насреща" е образцов пример - колкото то използва митовете (ни), толкова и те го използват.

Тази употреба се случи през трима от гостите на предаването - Георги Лефтеров, баща на убития от бандата на „Наглите" Юлиян Лефтеров; Янка Рупкина, народна певица, оцеляла в катастрофата на самолет на БГА „Балкан" на 21 декември 1971 г.;

Соня Колтуклиева, „скандална" (както сама обича да я назовават)

журналистка, която първоначално е страстен критик на правителството на ГЕРБ, след което се превръща в също толкова страстен негов защитник. Тримата изпуснаха реплики, които всъщност демонстрираха каква трябва да бъде според българския всекидневен здрав разум образцовата българска държава.

Георги Лефтеров: „И добре, че дойде това правителство, че да ги натисне тия изроди." Държавата трябва да е строга, да не позволява никому да се измъкне, ако е нарушил закона. Друг е въпросът, че - поне според Георги Лефтеров - тя не е достатъчно строга, защото, вместо да постанови доживотни присъди, е дала само по 19 години, от които осъдените я излежат 4-5, я не. Значи необходимата здрава ръка, вместо да пипа с желязна, пипа с кадифена ръкавица. Разбира се, няма тук мисъл за разделение на властите, нито мисъл за силата и валидността на доказателствата - щом е арестуван, виновен е. Българското масово съзнание иска от държавата справедливост, вменявайки мерките по нейното изпълнение обаче не на съдебната, а на изпълнителната власт. И съвсем не случайно това правителство прави всичко възможно да набие в главите на своите граждани, че то ги хваща, ама те ги пускат. Защото не успее ли в това свое начинание, кусурите на третата власт ще се прехвърлят върху него.

Янка Рупкина: „Държавата можеше поне една вечеря да ни даде." Държавата трябва да е щедра, да се грижи и обласкава тези, които се чувстват изоставени и забравени. Държавата трябва да е като някогашната реклама на "Тефал" - да мисли за всичко. Аналогията с марката домакински уреди не е произволна -

държавата е маса, отрупана с най-различни ястия

и на тази маса ние идваме, за да се храним. Държава хранилница и кърмилница, но такава, която дава, а не е длъжна. Следователно тя дава на когото поиска; патосът е да сторим така, че да поиска тази държава-хранилница и майка-кърмилница на нас да даде. Българското масово съзнание иска държавата да го припознае като достойно да получи и то място на нейната трапеза. Не случайно металурзите от ОЦК - Кърджали (които се вдигнаха на стачка през април - бел. ред.), поискаха именно държавата да се намеси в спора им със собственика на завода - кой ще ги спаси от гладна смърт, ако не държавата?!

Соня Колтуклиева: по вметката на Люба Кулезич тя си говорела с премиера Бойко Борисов по телефона. Преди време един друг неин колега - Тошо Тошев, пращеше със същата гордост. Тоест т.нар. четвърта власт иска от държавата внимание, зачитане и приласкаване. Иска държава с чар - такава, която не й се прави на важна, а е в топла връзка с нея. Близка, дори бих казал - фамилиарничеща държава, но не с всички, а с избрани. В тази връзка беше доста смешна претенцията на Иво Инджев всички, съобщаващи, че България се отказва от АЕЦ „Белене", да се позовават на него - министър-председателят му се обадил и той пръв известил новината. Българското масово съзнание желае да припознава държавата като някаква близка приятелка, която си хортува с нея, разменят си клюки и рецепти. Държавата като съкровено другарче...

Строга, щедра и чаровна - дали пък не инвестираме в образа на идеалната българска държава идеалния образ на нашата майчица?

Митко Новков, "Култура"