сн. БГНЕС
Кой, подвластен на източнодиалектния си изговор, постоянно редуцира: „ти може", „беши", „шъ успеем", „сига", „риален"... Кой затвърдява съгласната преди глаголното окончание, типично за западните диалекти - „ше ви пуздрава", „мислъ", „благодаръ"... При кого преобладават окончанията за 1 л. мн.ч. - „да се оплачеме", „да ходиме"... При кого има свръхупотреба на думата „чудовищно": „чудовищна империя", „чудовищни гласове", „чудовищна вечер", „чудовищно събитие"... Кой постоянно употребява клишета с компоненти „приоритет" и „отговорност"? Кой нарича стратегическите (за собствената си кариера) партньори „франсета" вместо французи? Чия реч е подчертано мъжкарска? При кого изказът е белязан от манипулативни интонации за създаване на фалшива образна колективност, в която участие имат не само политиците, но и обществото - „дайте да нямаме нищо"... Кой въобще не усеща книжовната и правоговорната норма?
Отговорът на всички тези въпроси е Вежди Рашидов, министърът на културата. С неговия езиков портрет, както и с езиковите особености на още български политици и държавници се запознаваме в значимата книга на д-р Владислав Миланов и д-р Надежда Михайлова-Сталянова „Езикови портрети на български политици. Част първа", издадена неотдавна от университетското издателство „Св. Климент Охридски" и Центъра за анализ на политическата и журналистическата реч. Изданието е възможно благодарение на впечатляващата мощ на студентите на двамата академични изследователи в обработването на интервюта на политици в радиото, телевизията и печата, записи от парламентарния контрол и стенограми от заседанията на Министерския съвет, както и създадения преди година първи по рода си електронен корпус на българската политическа и журналистическа реч. В работата си двамата автори са подчертано обективни, прецизни в аргументацията и учтиви. По отношение примерно на Рашидов те отчитат само, че „в редица интервюта са отбелязани и груби фактологични грешки".
Интригуващо портретирани са езиковите особености и на Ахмед Доган, Бойко Борисов, Волен Сидеров, Георги Първанов, Иван Костов, Йорданка Фандъкова, Мартин Димитров, Росен Плевнелиев, Румен Петков, Сергей Станишев, Симеон Дянков, Симеон Сакскобургготски и Янаки Стоилов (за съжаление тук липсва Цветан Цветанов, едно от големите предизвикателства пред българския синтаксис). Частта „Между клишето и значението. Най-често използвани думи и изрази в българската политическа реч" регистрира следните клишета: политическа воля, приоритети, прозрачност, визия, (недостиг на) стратегическа визия, хармонизиране, конкретика, ресурс...
Всъщност „Езикови портрети на български политици. Част първа" предпоставя да мислим, че езиковите граници на българските политици (и нищожната им езикова територия) неминуемо се превръщат в граници на нашия злощастен политически свят. И на граничния пост караул дават най-често немарливостта и безсмислицата.
Марин Бодаков, в. „Култура"
