Българската писателка и киносценаристка Свобода Бъчварова почина на 27 юни на 87-годишна възраст в Бразилия, където живееше през последните 20 години със семейството на дъщеря си. През противоречивия си живот (била е и пламенен комунист през младостта, дисидент по време на зрелия социализъм, а в последните години от живота бе и доста религиозна) тя написа романи и сценарии за филми, които се помнят и до днес, като особено място в тях заемаше темата за Македония: „Литургия за Илинден", „Приключенията на Фильо и Макензен", „Телеграма с много неизвестни", „Опасен чар", "Мера според мера". През 2008 г., вече болезнено слаба, тя намери сили да издаде последния си роман - трилогията "По особено мъчителен начин", в която покрай живота на трагично загиналия си баща Тодор Божаната разказва отново за Македония, за гражданската война в Испания, за комунистическите пориви и големите разочарования и за своите лъкатушения. "Аз си оставам свързана с България и особено с родния Пирински край, където всеки камък, всяка къща, всяка улица е една история", каза тя по време на премиерата на романа. Нека си спомним за една от големите писателки, които България е имала, с откъс от тази трилогия. Годината е 1940, малката Свободка (както я е наричала майка й) се лекува в санаториум край Варна, където се сприятелява с младия комунистически революционер Сашо, а в това време светът ври под ботушите на червени и кафяви войнолюбци.
"И докато въоръжената агресия на кафявите рицари и черноризците набира вече старт за скок върху Скандинавския полуостров и африканските колонии, България и българите все още бяха кинозрители, като естествено тайните преговори, обещания и проекти бяха зад кулисите... Да не говорим за санаториума, където времето се източваше по установения ред в мир и покой и главните въпроси бяха - ще има ли слънце да се пекат или не, ще те изпишат ли като "укрепнал", ако не напълно оздравял, или не... И в началото на април 1940 г. констатираха, че съм "укрепнала" - и аз трябваше да напусна санаториума. Щях да пътувам отново по бедност, тоест - отново с придружител - стражар. Прощаването със санаториума за мен бе наистина сърцераздирателно. Първо със Сашо. Той трябваше много рано сутринта да тръгне с колелото си за Варна и затова се простихме вечерта. Прегърна ме мълчаливо и така безмълвни стояхме няколко мига. Когато ме пусна, очите му се бяха навлажнили. Аз въобще не можех да проговоря. Подаде ми едно пакетче с дъвчащи бонбони.
- И да знаеш, че е временна раздяла! Сигурно ще се видим пак и при щастливи обстоятелства!...
...Но когато го потърсих след победата, той беше отишъл на фронта и повече от там не се върнал. Плаках много...
Настъпи и последната сутрин за мен в санаториума. Децата бяха направили пакет от хранителните остатъци в колетите им, който ми подаде Зорка от Дупница, а после Величка, която бе слязла от леглото и държеше ръцете си отзад, изведнъж протегна пред себе си едно букетче от различни цветя и разбрах защо си шушукаха снощи тайно със сестра Шопова. И с напевен глас Величка започна едно по едно да измъква цветята и да обявява:
- Лале - признание, че те обичаме! Перуника - нежно сърце! Маргаритки - винаги ще мислим и се молим... и се молим... за теб!...
- И аз, и аз!... - се хвърлих да я прегръщам разплакана... В това време Зорка даде знак и всички деца подеха "Тих, бял Дунав..." и с пълна сила викнаха "бум"!
Д-р Кузев, придружен от "стражаря", заедно с госпожица Крушкова, г-ца Попова и сестра Шопова - влезли неусетно, бурно изръкопляскаха...
Разпрегръщаха ме засмени, само аз още подсмърчах и едвам се сдържах да не се разрева. Д-р Кузев ми предаде поздравите на д-р Цветанов, който от няколко дни бе във Варна по работа. И още веднъж повтори наставленията си към стражаря: да не излизам много от купето. Да ме придружава винаги, да не мърдам много изобщо и повечето време по възможност да лежа на скамейката, защото не съм достатъчно свикнала с шината и корсета, който е от гьон... И аз се сетих, как преди това ми направиха гипсовия "мундир", за да ми изработят по него "новата ми униформа".
Моят "кавалер" ми изглеждаше як селянин над 40 години. Като се настанихме във влака на варненската гара, той ми каза:
- Не се бой, моме! Като ме видят в купето, никой няма да влезе и че пътуваме екстра!
Аз се развеселих, защото никой дотогава не бе ме наричал "моме"... По пътя за София стражарят спа почти през цялото време. Отведе ме чак до "Опълченска" 6, където вуйна Султана ме посрещна много трогателно. Тя се разплака от радост, че съм оздравяла и пораснала... После сърдечно се разделихме с моя придружвач, който дори ме прегърна, потупа ме по рамото и каза, че напълно ще забравя, "дето съм се лечила, оти съм умно и арно моме" и Господ ще ми помогне.
Вечерта, ведно с четиримата ми братовчеди - батко Митко, батко Тошо, батко Танчо и Бурчо, пяхме заедно македонски песни - на три гласа, и съветски маршове от филмите.
Най-напред си легна вуйчо Петър, който работеше първа смяна в един тютюнев склад и ставаше рано. Исках много пак да ми разкаже как е бил пленник "у англо-френците" през Първата световна война, как се върнал жив и здрав и как "наште" не го познали, като се явил на портата дома... Но на другия ден още ме качиха на автобуса за Горна Джумая, защото мама беше във великденска ваканция и щеше да ме посрещне, а после, заедно и с баба, щяхме да се върнем в Петрич. Каква беше чудесната ми изненада, когато заварих в Горна Джумая кратко писъмце от татко, написано още преди да напусна санаториума, за да ме зарадва. Съобщаваше ми, че е добре, че неговите приятели се грижели "да не пропадне"! И чакаше от нея дълго писмо с много новини..."
Пролетина Николова [email protected]
