Костурков на откриване на своя изложба в Благоевград
Българският скулптор и художник Георги Костурков-Джордж емигрира в Австралия преди почти половин век. Той отдавна се е доказал като творец извън пределите на Родината, но се връща всяко лято в родния Симитли, за да релаксира и да работи само за себе си. ,,Имотът ми е на най-хубавото място, а гледката към дефилето на р. Струма е фантастична", описва лятната си резиденция художникът. Вилата е по-скоро скромна едноетажна постройка, удобно подредена с всичко ,,на една ръка разстояние", но с много простор и светлина, които нахлуват от стъклената витрина вместо стена към вътрешния двор-галерия. През всички години на емиграция не забравял майка си и подпомагал финансово семейството си. ,,За съжаление тези неща се забравят, когато ,,спреш кранчето", а това е страшно обидно", откровен е творецът.
Джордж, чувствал ли си се отхвърлен като дете заради годините в сиропиталището?
- Всъщност то не беше само едно, а няколко сиропиталища в София, Банкя, Петрич, а една година бях в санаториум в Шипка, защото бях много слаб. Помня как дядо ми ме заведе в пансиона и първите 3 вечери спеше на земята до мен. Още от първия ден намразих пансиона, през нощта съм се напишкал и на сутринта другите деца започнаха да ми се подиграват. Разревах се, молих го да си ходим, но на третия ден и него го нямаше, а аз се затворих в собствената си ,,черупка". Пансионът беше на 3 етажа, дворът бе ограден с дебела стена, върху която бяха циментирали стърчащи стъкла, за да не можем да избягаме. За дете от село бе като клетка - много потискащо и тежко. Като вървяхме под строй към училище, софиянчетата ни викаха ,,сиракучетата идват!" и започваха да ни ритат. Не смееш да се обърнеш, защото възпитателката ти е отпред. Това са много лоши спомени от детските ми години. Но пък всяка година ни изпращаха по 20 дни на море, прибирахме се у дома за ваканциите, нижехме тютюн, помагахме...
Къде завърши средното си образование?
- В София, в Техникума за художествени занаяти.
Защо не в Художествената гимназия?
- Опитвах 2 години. Рисувах много, готвех се за изпитите, имах представа какво се изисква, но от 20 места с предимство първи влизаха децата на партизани, след тях децата на ятаци, на трето място бяха децата на убитите на фронта в Унгария...
Твоят баща също е убит във войната...
- Той е убит в Гърция в престрелка срещу гръцките партизани по време на запас. Така и не отчетоха, че е герой на България и аз нямах привилегиите на останалите. И като не ме приеха в гимназията, записах се в техникума, но там се оказах с много добри преподаватели - скулпторката Олга Стоянова от град Станке Димитров (сега Дупница), Гинка Рогачева, Асен Попов, също много добър скулптор.
С какво те плени точно скулптурата?
- Аз рисувам, обичам акварела, но това е една плоскост, върху която изразяваш пространството, докато скулптурата има три измерения. В Австралия съм рисувал и масло, то е по-лесно от акварела, но се насочих към скулптурата, защото конкуренцията бе по-слаба. През 1968 г., когато бях в лагера в Латина, преди да отлетя за Сидни, един българин, лекар, който преглеждаше всички емигранти, преди да заминат в различни посоки, ме покани на вечеря и ми каза: ,,Австралия е много хубава държава, не си сбъркал с избора, но трябва да знаеш едно - работите ти трябва да са перфектни и трябва да работиш прецизно. Първо им вземи акъла, парите после са лесни."
Как взе съдбовното решение да емигрираш?
- Решението е резултат от натрупвания. Ще ти разкажа един случай. Преди да вляза в казармата, имаше конкурс за рисунка на ученици от цяла България. Участвах с 2 акварела. След изложбата художникът на ДНА в Благоевград Ванчев ме извика да ми съобщи 2 новини - хубава и лоша. Добрата бе, че и с двете картини бях спечелил I и II място, лошата бе, че и на двете името ми бе сменено с това на дъщерята на партийния секретар! Като един вид обезщетение човекът ми предложи сам да избера къде да служа войник: в София или в Благоевград - в ДНА да мога да рисувам при него, или в Симитли, по-близо до дома. Избрах Симитли и от ателието си гледах нашите баири.
И все пак решението да избягаш от България в онези години сигурно добре си обмислил и едва ли е било емоционално...
- За да съм откровен, щях да избягам още като бях на 14 г., когато бях в сиропиталище в Петрич. Имах много добър приятел, брат му беше избягал в Канада и се върна за него. Той обаче му каза да вземат и мен. Мразех пансионите, режимът в тях беше казармен - няма мама, няма татко.
И все пак не си ли мислил как ще го преживее майка ти? И ще го преживее ли изобщо?
- Мислил съм, че ако знае, че съм добре, няма да страда. Разказвали са ми след години комшийки, че са я питали не й ли е мъчно, а тя им отвръщала: ,,Мъчно ми е, ама не мога да плача. Той ми казва, че е добре. Щом е добре, и аз съм добре! Ако беше тука и знам, че не е добре, сигурно повече щях да плача." А аз бях израснал в София, в ония години всичко се случваше там и всичко ново първо се разпространяваше в София. Бяха годините на рокендрола, нелегално се разпространяваха плочи на английски и американски музиканти. Като се прибирах в Брежани, на забава полицаят ме гонеше вън, защото танцувах рок. Наричаше ме престъпник и хулиган, не ми даваха да се веселя, ако не танцувам валс, танго или румба. Всъщност исках да отида в Италия да уча там. Но ситуацията там в онзи момент караше и самите италианци да емигрират. Само ще вметна, че не съм бил разхайтен лигльо - като поотраснах, всяко лято работех в мината, защото стипендията в пансиона беше нищожна.
Всъщност как точно прекоси границата?
- Пикасо имаше изложба в Белград. Беше юни 1968 г. Отидох в милицията в Благоевград и помолих да ми дадат виза да отида да я видя. Не е за вярване, но ми дадоха виза срещу обещанието да представя писмен доклад, като се върна, какво съм видял. Веднага си взех билет до Любляна, най-близкия град до италианската граница...
Все пак успя ли след години да отидеш на изложба на Пикасо, след като си ,,пропуснал" тая в Белград?
- Аз съм се ръкувал с Пикасо още като ученик. Имаше изложба в София и преподавателката ни Олга Стоянова ни отведе и ни запозна с него. На излизане от галерията си помислих ,,Тоя е луд!" - та нас ни учеха да правим всичко перфектно и изящно. Но да се върна на пътуването ми, в Любляна си продадох коженото яке, че нямах пари за цигари, а пушех. Купих си билет за Триест, на границата ме свалиха като мръсно коте. Изчаках нощта, хвърлих всичкия багаж, само няколко пакета цигари в джобовете, бутилка узо или коняк имах, мускалчета с розово масло бях взел и две парчета луканка. За мой късмет кучетата не ме усетиха, сигурно вятърът е духал в обратна на моята посока, подминаха ме граничарите и аз се втурнах, видях разораната бразда и се успокоих малко, че вече съм на италианска територия. Ако искаш ми вярвай, но съм тичал през лозя, през шубраци, на Левски можех да правя конкуренция на дълъг скок, с три отскока прекосих браздата, като кенгуру! На автостоп отидох в Рим и открих Енецио Фриджерио - с него бях работил в София, в киноцентъра, той ми даде адреса на скулптора Асен Пейков, три дни му гостувах. Тогава всички емигранти изчаквахме няколко месеца да минат проверките на Интерпол дали не сме криминално проявени или убийци. Между другото църквата подпомагаше бегълците, на католиците даваха по 2 млн. лири, а на източноправославните - по 100,000, и мнозина се полакомиха за пари и смениха религията си.
Все пак като дете си мечтаел за Канада, защо избра Австралия?
- Изборът ми беше между САЩ, Канада, Швеция и Австралия. В библиотеката разглеждах албуми за държавите и Австралия ме впечатли силно, а и беше най-далече от България. Подписах договор, че 2 години ще стоя там. Между другото, докато изчаквах да минат процедурите, в Италия започнах временно работа при един художник. Той имаше кланица, в която се разфасоваха прасета. Като разбра, че и аз съм художник, ме покани в ателието си и ме накара да му нарисувам нещо. Набързо нахвърлих пейзаж от Мелник и той ми подари кутия с маслени бои - много ценен за мен подарък, бяха много скъпи. Между другото преди мен в Австралия 20 години не са допускали българи, защото емигранти в Аделайт, Южна Австралия, искали да правят българска колония. И аз съм първият българин 20 години по- късно, приет от австралийското правителство.
Как минаха първите ти дни в Сидни?
- Нямах дрехи, нищо, само едно малко куфарче и кутийката с боите. Митничарката ме пита: ,,Имаш ли злато?", аз отговарям: ,,Нямам." И клатя главата надолу. Започна да изстисква тубите с боите. Пита ме дали имам диаманти, отговарям пак по същия начин, а тя продължи да изстисква. За спомен си запазих кутийката. След време разбрах грешката си, че съм клатил главата обратно на тях. В кемпа, в който ни настаниха емигрантите, даваха всичко без цигари и алкохол. Изхитрих се, направих си бастунче с карфица отдолу да събирам фасовете.
След няколко дни на вратата ми чука един огромен мъж и ме пита: ,,Българин ли си, бе? Имаш ли проблеми?" И той беше българин, Венцислав Зарев, разбрал, че е пристигнал негов сънародник. Казах си болката за цигарите, даде ми 20 долара да си купя и ме направи най-щастливият човек с цигари почти за цяла година. Той беше фотограф и предприемач. Започнах работа в една железарска фабрика, а Венци, като разбра, че мога да рисувам, доведе един австралиец, собственик на голям магазин. Той искаше да му нарисувам диви коне. Купи ми платно и бои, нарисувах му два коня да тичат по нашите ливади, Пирин зад тях, а той се хвана за главата, хареса му. Отведе ме в магазина си, облече ме от главата до петите като австралийче и ми даде 150 долара на ръка - заплата за 2 месеца. Веднага напуснах фабриката. След това в годините съм работил в солни мини, в леярни, докато науча езика, и паралелно започнах да участвам в конкурси и изложби. Пазя си всички изрезки с публикации за мен в австралийската преса, един ден ще напиша книга. В един период жената на кварталния ми касапин продаваше мои картини, доста добре се справяше с ролята на мениджър и добри пари изкарах. През 1973 г. участвах в конкурс в Калгари с маслена картина, казваше се ,,Златното сияние", с нея взех първа награда и 1,500 долара. Тогава започнах да си купувам техника - оксижен, други инструменти за скулптурата... Преместих се в Западна Австралия и пуснах корени в гр. Перт.
Кога срещна първата си съпруга?
- В този период, през 1975 г., бях на 33 години и вече 5 години живеех в Австралия. Тя е австралийка с ирландско потекло, синът ни Калин се роди две години по-късно. През 1980 г. за първи път тримата пристигнахме в България със специална покана като много емигранти, за да направим славянски комитет по повод 1,300-годишнината на България. Впрочем, когато в Австралия идваха българи, най-вече артисти, учени, спортисти, винаги съм ги посрещал. В дома ми са били Емил Табаков, танцьорите и музикантите от ансамбъл „Пирин" с проф. Кирил Стефанов, Пепи Тодоров, Славчо Аврамов. Българският консул в Австралия ги свързваше с мен. Хор ,,Мадригал" с диригента си проф. Кралев ми бяха на гости вкъщи, виртуозната ни цигуларка Стойка Миланова, тя си купи скулптура, но чека й си го пазя като сувенир, и до днес не съм го осребрил. Плувкинята Таня Богомилова, тенисистката Мануела Малеева...
Кога се насочи към скулптурата?
- Започнах работа при един италианец, той имаше работилница с много машини и се договорих да ми плаща на час символично, но след работа да мога да ползвам работилницата му. През 1985 г. направих изложба в сградата на операта в Сидни, самостоятелни изложби съм правил в Мелбърн и Канбера, а през 1988 г. бях сред 36-те творци, поканени от правителството на Австралия да участваме в конкурс за скулптура, която да се връчва ежегодно като приз за успехи в туризма. Победата ми в този конкурс за мен е един от най-значимите успехи, защото освен признание ми отвори много врати.
Работиш повече малка пластика, но в двора си в с. Полето даваш свобода на въображението си за по-мащабни творби, кое е по-лесно?
- Малката пластика по-лесно се продава, да не звучи комерсиално, но всеки може да си позволи да си купи. В галерията в дома ми например идват много туристи от Британия, Канада, Америка и първото нещо, което съм забелязал, че правят, е да преценят колко тежи скулптурката. Ако е около килограм и малко, решават веднага, че могат да я пренесат в багажа си. По-големите работи трябва специално да изпращам по пощата.
Не си се отказал от българското гражданство, какво не ти харесва в Австралия?
- Нас, от Източния блок, ни смятат за хора втора ръка, австралийци, шотландци, англичани се имат за нещо повече, на нас гледат като на селянчета. Като спечелиш доверието, на мен това ми струваше 20 години, става различно и започват да те гледат с уважение.
Какво те връща в България? И защо не се установиш тук, а продължаваш половината година да живееш в Австралия?
- Тук ме връща тази невероятна гледка към Кресненското дефиле през прозореца ми. Тя ме зарежда за зимата, когато съм в Австралия, и планирам какво още и как да го направя. Тук ми липсват само синът ми, снаха ми, неговата съпруга, и неколцина приятели. А в Австралия аз имам много творчески ангажименти. Наградната скулптурка за успехи в туризма е моя запазена марка и аз произвеждам всяка година по 27 такива, автор съм и на наградните скулптури в още няколко национални и регионални конкурси на Австралия. В България намирам духовно удовлетворение, тук работя само за себе си и творбите ми не се продават. Най-голямата радост за мен е да видя как от нищо става нещо, да очаквам оценката на хората и думите ,,О, това ще го купя!", доказвайки, че сътвореното от теб наистина е хубаво. Със скулптурката си в дома на този човек аз ставам член на семейството му, а това е върховно удоволствие. Знам, че един ден ще си отида от този свят, но гордостта е, че оставям нещо след себе си на тази земя, което ще продължи да живее с творбите ми, докато ги има.
Димитрина Асенова
