Ако трябваше да остане само един последен спомен за него - най-красивият, най-символичен за предългата му кариера, то това щеше да са концертите му в Берси, пише френското издание Le Point. Огромната зала, пред която той се изправя за първи път. Тук беше и последният му концерт - на 93-годишна възраст, през декември 2017 г.

Гласът му беше безупречен, когато възроди със същия плам най-успешните си песни - от "La Boheme" до "Mes Emmerdes", от "Ave Maria" до "Il faut savoir".

Шарл Азнавур е гигант. Последният гигант на френския шансон. Той, дребният арменец, който знаеше как да съблазнява няколко поколения от почитатели, без никога да загуби аурата си, беше готов да превземе света с песните си. Пътят към славата, спечелена със силата на таланта, труда, а и късмета, е нелек.

Историята на Шарл Азнавур е историята на един артист, който искаше да превърне шансона във велико изкуство.

Шарл Азнавур е роден в Париж на 22 май 1924 г. и още от малък е привлечен към сценичните изкуства. Учи в детското театрално училище, а после в Централната школа за инженери. Прави дебюта си на сцената на 9-годишна възраст в театъра "Пти монд", а по-късно през същата година участва във филма "Войната на хлапетата" в компанията на Марсел Мулуджи. Истинската му страст обаче се оказва писането - както на проза, така и на поезия за музиката. Първите песни, написани от Азнавур, се изпълняват от други музиканти - Морис Шевалие, Мистангет, Жюлиет Греко и преди всичко Едит Пиаф.

Именно тя го поема под опеката си и го насърчава да излезе пред публиката със своето лице и своя глас. Първите му опити като певец обаче са неуспешни.

Дребен и слабичък, той не отговаря на нито един от "каноните", изисквани по онова време за кариера в музикалната индустрия. Особено когато става дума за романтичните шансони.

Уникалният му глас не помага за първоначалното отхвърляне и подигравки спрямо Азнавур. През 1955 г. излиза на сцената в легендарната зала "Олимпия", а на следващия ден радиокритиците отправят по негов адрес следното описание: "Станахме свидетели на премиерата на един феномен, който ни връща в чудовищните приказни времена, във вековете на Квазимодо и Мистериите на Париж. Гледайки и слушайки този г-н Азнавур, се питахме - защо не излезе да пее с дървен крак?"...

В течение на годините Шарл

 

Азнавур преглъща много обиди, подигравки

и подхвърляния. Но нищо от това не се отразява на увереността му: той знае, че за да оцелява и прогресира изкуството, трябва непрекъснато да преодолява всеобщите стереотипи. "Всички певци са се сблъскали с провали, но съм напълно сигурен, че държа завиден рекорд от неуспехи. Имайте предвид, че съм преживял 17 години непрекъснати неуспехи. Но не се оплаквам, тъкмо напротив. Предизвикателствата и проблемите ме стимулират, вместо да ме отказват. И ако съм успял да стана човек, то това е благодарение на онези 17 години на трудности, битки, мъки и обезверяване. Като се замисля, имах невероятен дебют, от който малко артисти могат да се възползват. Първите ми появи пред публика бяха ненормални, буря от освирквания, систематични подигравки. И понякога - а това беше може би по-лошо - ме слушаха при пълно ледено безразличие."

След 17 години на лош късмет чудото се случва една вечер в Казабланка, където зрителите му не го пускат да си тръгне от сцената след края на концерта. Шарл Азнавур се чуди дали не сънува.

Постепенно Азнавур се превръща в символ на новия реалистичен романтизъм, който черпи емоциите си от извора на истинския живот. Песните му "качват" на сцената персонажи от всекидневието, ситуации, преживявани хиляди пъти, сложни и тъжни сантименти.

А с простата магия на думите той издига тази "популярна" поезия на неочаквана висота. Никой преди него не е пял за отчаяната самота на хомосексуалния човек ("Comme ils disent"), не е описвал толкова добре смъртта на страстта ("Tu t'laisses aller"), не е разказвал за тъжния път на неуспелия артист ("Je m'voyais déjà").

Музиката, която акомпанира стиховете му, е на висотата на самите текстове. Мелодиите му се пеят от най-големите международни изпълнители, включително от Рей Чарлз и Франк Синатра - истинско признание за човек, който се нарича "музикант по инстинкт".

"Музикантът по инстинкт е онзи, който чува музиката. Аз чувам музиката в главата си и копирам онова, което чувам. Правя музика по цял ден. Когато съм си вкъщи, съм винаги пред пианото."

Азнавур никога не е изучавал техниката на свирене на инструмента, но свири не по-зле от онези, които са вземали уроци в продължение на години. Това се нарича дарба.

А неговите изглеждат неограничени. Певец, поет и композитор, той се проявява и като един от най-прочутите актьори на своето време. За ролята си в "С глава в стената" печели голямата награда на френската киноакадемия. По-късно играе в "Стреляйте по пианиста" на Франсоа Трюфо, "Преходът през Рейн", "Такси в Тобрук" с Лино Вентура, "Завещанието на Орфей" и др.

Шарл Азнавур е част от тесния кръг на творците, които успяват да покорят цял свят и да направят революции в музиката на ХХ век, без да бъдат принуждавани да променят или модифицират стила си. В неговата компания са Франк Синатра, Рей Чарлз, Тони Бенет, Стиви Уондър, Лайза Минели и др.

Азнавур никога не се изолира от проблемите на света, дори напротив.

През целия си живот води непрекъсната битка в подкрепа на каузата на арменците и признанието на геноцида от 1915 г. През последните години Азнавур заемаше позиция в подкрепа на достойното приютяване на чуждестранни мигранти във Франция, като защитаваше идеята, че обезлюдените села могат да се възродят с настаняването на новопридошлите. "Много ми е тъжно и мъчно да гледам как тези хора вървят в колони с децата си, изгубени", казва той в интервю за AFP през 2015 г. "Това е нещо, което самият аз не съм преживявал, но мисля, че моите родители са преминали през същия този живот."

Родителите му, които емигрират във Франция след избиването на част от фамилията им, приютяват евреи и арменци в скромния си парижки апартамент по време на Втората световна война въпреки опасността за живота им.

Дори след 80-годишна възраст Шарл Азнавур не желае да забави ритъма на живота. Невъзможно за творец, чийто артистичен талант кипи непрекъснато.

"Вие харесвате ли застоялите води? Аз - не, усещането за застой е лошо. Трябва да се движа. Опасно е да не правиш нищо, пенсионерите умират."

До последно той продължаваше да обикаля по света, да записва нови албуми и колаборации с кубински музиканти, с американски джазов биг-бенд, със Стинг, Елтън Джон, Хулио Иглесиас, Селин Дион, Джони Холидей. На 93-годишна възраст той получи звезда на Алеята на славата в Холивуд, където името му блести от август 2017 г. със златни букви.

Гласът му вече не се качваше толкова лесно към високите тонове, нямаше същата сила, но физическата слабост, която той не криеше, само допринасяше за легендата на човека, който винаги показва себе си такъв, какъвто е. Човек на момента, който не се интересува от фалшиви пози.