„…60% от българите никога не са напускали страната и само 7% са били, независимо по колко време и по какъв повод, в капиталистическа държава. Наши работници и специалисти работят предимно в страни от Третия свят или в Съветския съюз, където най-вече секат дърва в тайгата…“. Това са данни от слово, произнесено от българския политик и общественик Петко Симеонов на конференцията „Свобода на духа“, която се провежда в Париж в края на месец май 1989 г. Тези цифри всъщност обобщават ситуацията в страната почти в края на комунистическия период, когато населението е обхванато от формалното и твърде политизирано „законодателство“ на тоталитарната държава. Българите пътуваха в годините на комунизма, но пътуваха предимно вътре в страната и по-рядко извън нея – основно в страните от социалистическия лагер. Пътуванията в така наречените капиталистически страни бяха почти изключение – осъществяваха се предимно по служебен път и при крайна нужда, когато наистина няма как да не се осъществи едно такова пътуване. Не е случаен и фактът, че по Нова година българите тогава си пожелаваха

„ЧНГ ПИЧ“,

което не означаваше популярният тогава поздрав – „Честита Нова Година, пич!“, а се „превеждаше“ като „Честита Нова Година – с Пожелание за Излизане в Чужбина“…!

Летището на София беше едно от местата, които комунистите следях най-стриктно – кой и защо идва тук, какви контакти има и какви са причините да пътува. Снимка: ЛостБългария

Колкото повече българи пътуват извън страната, толкова повече могат да направят сравнение, дори и с други социалистически държави, как се живее в Родината и как се живее извън нея, особено това важи за така наречените капиталистически страни в онези години. Именно това е и основната причина, поради която днес държави като Северна Корея, която е твърде затворена, дори запечатана за околния свят, ограничава пътуванията на своите граждани извън страната, за да не могат те да видят, да сравнят и да направят анализ на тази основа. Това е отвратителна политическа демагогия, която е характерна за комунистическите държави от тоталитарен тип, сред които някога беше и България. Българите наистина пътуваха, но предимно, както е отбелязано и в словото на Петко Симеонов, в страните от така наречения

„Трети свят“

и, разбира се, в СССР, както и в останалите социалистически страни. В „Третия свят“ българите отиваха да работят, защото заплащането все пак беше в конвертируема валута, което им осигуряваше известна независимост, поне финансова. В СССР също отиваха, за да работят, но и на екскурзии, в които обилно и енергично се рекламираше именно евентуална бъдеща трудова заетост там на българи, които бяха специалисти, и където заплатата беше в рубли, но освен тях се изплащаха и едни други средства, наричани кодово „задгранични“, които се превеждаха в България, на банкова сметка, посочена от съответния български работник в СССР. Така се компенсираше „неудобството“ да се работи в СССР, защото парите не бяха в конвертируема валута, и ако бяха като количество като в България, тогава никой нямаше да има интерес да заминава на работа там. Така се стимулираше „предпочитанието“ да се работи в СССР, а от своя страна пък и партията така изпълняваше задължението си да осигурява работна ръка за специалисти и обикновени работници, които да попълват хроничните празнини на пазара на труда в СССР, особено в труднодостъпните и крайно отдалечени северни райони и тези, които като цяло не са популярни на местния трудов пазар.

Авиокомпания „Балкан“ – някогашният основен национален превозвач на България от времената на комунизма у нас. Снимка: ЛостБългария

Пътуванията в държавите от социалистическия лагер, или от Съветския блок, бяха много по-рядко с основание „работа“, още по-рядко за образование, а най-често – за екскурзии. Екскурзиите пък се провеждаха така, както в известен смисъл днес се правят екскурзии в Северна Корея. Маршрутите са предварително уредени, посещават се предимно гробища, мемориални комплекси от силно политико-идеологически характер, официални административни сгради, институции и учреждения, в по-редки случаи – ферми, организации от типа ТКЗС – трудово-кооперативни земеделски стопанства и АПК – аграрно-промишлени комплекси, както и идеологически паметници и паметни местности. Това са повече

политически турове

отколкото екскурзии, да не говорим, че хората нямат особено голям избор и за да не скучаят, трябва или да пътуват с групата, или пък да се ограничат с „почивка“ в хотела. Разбира се, екскурзиите в някогашните социалистически страни не са чак толкова строго регламентирани, както днес в Северна Корея, например, но ограниченията бяха ясни, а с повечето групи, особено в „рискови“ страни като Източна Германия, пътуваха и представители на „тайните служби“, така наречените „ушета“, които следяха за намерения и изказвания, противоречащи на комунистическата „законност“ и социалистическата „догматика“.