24 часа, София - предимно нощна, сегашно време. Историите на шестима шофьори на такси. Актьорите са важни - Васил Василев-Зуека, Ирини Жамбонас, Васил Банов, Асен Блатечки, Герасим Георгиев-Геро, Добрин Досев. Свързва ги радиопредаване на живо, разговор със слушателите. Коментират случая с един от шофьорите, който виждаме в 18-минутен непрекъснат кадър в началото. Защо един нормален човек, изнудван от корумпираната система, може да се превърне в убиец.
В „Посоки" Командарев събира честни парчета българска реалност и използва закваската си на документалист. Със сценариста Симеон Венциславов месеци записват разкази на таксиджии, случките са истински, персонажите реални. Този подход и кинематографичната чистота в защитата му (оп. Веселин Христов) пратиха „Посоки" в официалната селекция „Особен поглед" на последния Кан.
Филмът бърка без упойка в отворените рани на обществото ни днес и сега. Прави го с непозната за новото българско кино директност. Кадрите са епизоди, няма хитрости с монтажа, камерата следи отблизо лицата на актьорите до развръзката на случките. Те са с клиенти, различните лица на живеенето ни. В което пишеш жалби до тези, които командват корупционната машина. И усещането за провал е повсеместно, а насилието нормално. И емиграцията е последният начин да запазиш достойнството си.
„Посоки" е вик срещу смачкването на човека, какъвто някога беше „Маргарит и Маргарита" на Волев. Присъствието на самата Маргарита (Жамбонас), която тук отмъщава за откраднатия си живот, последвал 1988 г., затваря кръга. Но Командарев оставя надежда. Тя е във взаимопомощта на нормалните. Започва с изслушването на мъката на човека до теб. Разказът на Чехов „Мъка", вплетен в един от епизодите (с Васил Банов), извежда общохуманната нишка на филма. Негово мото е евангелското „Кому повем печаль мою?". Тъгата на Командарев от българското днес бе споделена в Кан. Остава да я споделим и ние.
