Тридесет години след като избягаха от куршумите и танковете, изгнаниците от "Тянанмън" смятат, че мечтата им за демократичен Китай е по-далечна от всякога, докато Родината им затъва в авторитаризъм и пропаганда. Чжо Фънсо е по природа по-скоро оптимист. Преди пет години, за да отбележи 25-ата годишнина от кръвопролитните репресии на Пекинската пролет, той се възползва от 72-часовите разрешения за транзит, които се дават на притежателите на американски паспорти, за да посети родната си страна.
Днес това би било немислимо
При управлението на президента Си Цзинпин потисничеството достига отдавна невиждани равнища. Държавният апарат използва помощта на свръхмодерните технологии, за да следи гражданите и да запушва устата на критиците. "Няма никаква причина човек да е оптимист за Китай, като се вижда какво става", каза Чжо Фънсо. Той е бивш студентски лидер, който е бил на пето място в списъка на най-издирваните от Пекин лица, а днес живее в САЩ. "Това, което допреди година беше невъобразимо, днес става действителност. Даже романът "1984" не можеше да стигне толкова далеч", заявява той, имайки предвид класическата творба на Джордж Оруел.
Повечето млади хора, които излязоха на улицата през 1989 г., днес са прехвърлили петдесетте. Страхът, че споменът за репресиите ще изчезне, е голям: "Великата компютърна стена" и цензорите на режима гарантират един прочистен от всякакво споменаване на "Тянанмън" интернет. В западните университетски кампуси реториката на някои китайски студенти придобива все по-националистични оттенъци. "Няма вече никаква причина да сме оптимисти за младото поколение по кампусите днес. Те са израснали в сянката на Великата компютърна стена, индоктринирани са от бебета", казва Чжо.
Прегазени от танковете
Фан Чжън, чиито крака са премазани от танк при репресията от 4 юни 1989 г., също не е оптимист. Последното, което си спомня, преди да изгуби съзнание, е било как потрошените му кости пробиват кожата му. Това, че е в инвалидна количка, обаче не го спира да обикаля света и да разказва историята си. "Все повече съм песимист. Правителството използва всякакви средства да контролира населението. Свръхмодерните технологии позволяват на държавата да следи народа", казва той от Сан Франциско, където живее. Повечето политически активни оцелели живеят в САЩ, след като много от тях са лежали в затвора и с години са искали паспорти от китайските власти. Уър Кайси не е стигнал толкова далеч, а се е установил в Тайван. Той е член на уйгурското мюсюлманско малцинство, за което се твърди, че много негови представители са пратени в лагери за превъзпитаване. Бил е един от най-харизматичните говорители на демонстрантите от 1989 г. Известен е с това, че апострофира на живо по телевизията тогавашния премиер Ли Пън. По думите му е прекарал последните 30 години да гледа с ужас как западните страни поддържат връзки с Китай. "Те го наричат сътрудничество, аз го наричам смекчаване на напрежението. Последицата е, че Китай е явна заплаха за световния ред и универсалните ценности", заявява той. Уморил се е да гледа как само шепа активисти поддържат спомена за "Тянанмън". "Вече не само китайските демократи трябва да донесат свобода и демокрация на Китай. Целият свят трябва да поеме своята част от отговорността и вината", казва той. Годините в изгнание имат своята цена за оцелелите.
Фан е искал на всяка цена да се върне в Китай за погребението на баща си, който е починал през февруари. Консулството в Сан Франциско му издало виза, която била анулирана няколко часа по-късно. "Бях много разочарован. Дъщерите ми пък обичат Китай още по-малко", казва той. Уър Кайси с тревога очаква обажданията на семейството си, което е останало в Китай. "Родителите ми не са видели сина си от 30 години. Мога да понеса последиците от решенията си, но този варварски режим пречи на родителите ми да видят сина си, внуците си. Жертвата е огромна", оплаква се той. От всички интервюирани от АФП оцелели Ван Дан е най-малко песимист. Той също е бил в челните места на черния списък на Пекин. Излежал е две присъди затвор, преди да отиде в САЩ. Според него президентът Си е един "втори Мао", но той се утешава, като си припомня, че управлението на Великия кормчия един ден е приключило. "Диктаторските или авторитарните режими не могат да променят човешката природа. Затова имам надежда за бъдещето. Не знам кога или как ще стане, но знам, че ще стане", казва той.
