Понякога имам чувството, че българските политици правят всичко възможно да ни откажат от желанието да имаме каквото и да е общо с Родината. В сряда, минути преди да приключим новия ни брой, те окончателно приеха ограничението за 35 избирателни секции в дадена чужда страна. На последните избори в САЩ обаче тук бяха разкрити 42, а ако не ме лъже паметта - имали сме и повече през предишни години. Разбира се, ограничението е срещу Турция, но каквото и да мислим за резултатите оттам и за партията, която получава масирана подкрепа,  те са точно толкова български граждани, колкото нас и всяко ограничаване на правата ни е плашещо. А да решаваш партийни проблеми с политически лостове никога не е водило до нищо добро. Питайте Костов, който уреди царят да бъде дисквалифициран като кандидат-президент, но пък после го детронира като министър-председател.
Държавата, изглежда, не държи да има и особена юридическа връзка със своите граждани, които живеят зад граница, камо ли да прави нещо да ги връща заедно с опита и възможностите им. Познавам много хора около мен, които са вече с американско гражданство и нямат валиден български документ за самоличност - нито лична карта, нито паспорт. С четири консулства за цяла Америка и около десетина служители, които да обслужват близо половин милион души, това не е никак чудно.
А ако се опитате да използвате новата система за онлайн подмяна на документите - good luck, както казват американците. Изискванията са толкова ограничаващи, че тя е напълно неизползваема. И това се доказва - от април до сега я е ползвал само един човек, и то от САЩ, но и на него/нея не се е получило, защото електронният му  подпис не е издаден от българска, а от американска компания. Системата, в която са инвестирани милиони евро, е парализирана, признават от Външно пред Комисията за българите в чужбина към НС. Какво още са обсъждали на последното си заседание и има ли някакъв шанс за по-лесно и бързо консулско обслужване четете на страница 9.
Не се учудвам от рестриктивната държавна политика към българите зад граница. След 25 години на "преход" и активна емиграция едва една шепа от около 1,5 милиона българи по света гласуват (основно в Турция) - тотално незаинтересовани или по-скоро невярващи, че нещо може да се промени. А пък политиците не искат да чуят нашия глас, защото той не може да бъде купен срещу 1 кебапче или 30 лева. Ето защо и електронното гласуване, което трябва да започне експериментално през 2018 г., няма да се случи, т.е. ще го има, но като системата за онлайн подмяна на документите - на хартия съществуваща, но на практика "парализирана" (определението е на МВнР). Точно от такива граждани по света и у нас има нужда днешната политическа класа в България.