Новите депутати в българския парламент решиха, че за тях правилото за зелен сертификат няма да важи. Такъв няма да им се иска, за да присъстват на работното си място, както на милиони други българи. Те отново решиха да покажат, че за тях правилата са други – не просто да ги заобиколят, а направо да ги пренапишат в своя полза. Такава им е промяната. Доста от служебните министри, ключови хора в екипите им, както и в президентството, не са ваксинирани срещу COVID-19. Когато някой от тези хора се разболее и дори влезе в болница, новината не се появява в медиите за разлика от практиката в САЩ и Западна Европа. Нямам спомен президентът Румен Радев или вицето му Илияна Йотова да го направиха пред камерите в опит да убедят повече българи да се предпазят. И това в страната с най-ниското ниво на ваксиниране срещу коронавируса и най-висока смъртност от него в ЕС. Правилата на лидерството не важат и по този параграф. В България въобще правилата не важат за мнозина. Поредният случай е с „Труд“ – някога носещ историческата тежест да бъде най-старият издаван някога вестник в България – той излиза отпреди 9 септември 1944 година. Но това, което комунистите не успяха да направят с него, го сториха неговите списвачи и ръководители през последните десетина години начело с Петьо Блъсков. Сега те се опитват да прокарат идеята, че някой друг убива „Труд“, защото искат от тях да си плащат наема и сметките. Оправданието на Блъсков – „не сме плащали, защото никой не е поискал“. С години медии като „Труд“ губеха пари от продажби и малко реклама, защото малцина искаха да четат политическата им пропаганда. Но те бяха финансово обезпечени – с непоискани наеми и сметки, пари от комуникационни фондове, заеми от банки, които никога не са връщани, и т.н. Но все някога на всичко това му идва краят. Свикнали правилата да не важат за тях, надават вой, че някой им взима „свободата на словото“. Със същата тази свобода години наред громяха враговете на властта, участвайки в схема с прокуратурата за охулване, смачкване и отстраняване на неудобните бизнесмени, наистина свободни журналисти, магистрати и опозиционни политици. Тази им „свобода на словото“, която срина България до 112 място в световната класация по този показател. Това не е свобода, нито слово. Това е словесна бухалка. Може и да има някакъв личен момент между Блъсков и министъра на културата проф. Велислав Минеков (в България всичко е лично), но изглежда, че е напълно законно и документално изрядно. И да не забравяме, че когато някой не си плаща сметките към държавата, всъщност не плаща на всички, които живеят там и плащат данъци, т.е. не плаща на всички нас. А това в продължение на години може да определим просто като кражба. И никакви акции на ГЕРБ в подкрепа на свободата на словото (най-краткия виц на седмицата) и тролски вой във Facebook може да ни убеди, че това има нещо общо със свободата на словото. Не. Просто понякога, дори и в България, правилата започват да се прилагат. Дано да е за по-дълго и за всички. Това е промяна, която заслужаваме.