МАРИЯ ЛУЦОВА

Златомир Молдовански е актьор и режисьор, започнал творческия си път като дете на сцената на пловдивския театър. Завършил е Бирмингамската консерватория по класически театър, с магистратура по актьорско майсторство и драматургия в Консерватория „Асоло" и бакалаварска степен по драматичен театър в Консерваторията в Синсинати. Член на актьорските съюзи на САЩ и Канада. Играл е на Театралния фестивал в Стратфорд, Онтарио, в Театър „Лукинглас", Театър „Крийд", Театър „Асоло", Театър „Профайлс", „Дрилинг Къмпани", „Ню Стейдж Колектив", както и в американския сериал „Madam Secretary". Моноспектакълът му „Допустимо ли е?", по разкази на Чудомир, се играе пред пълни салони във Флорида, Ню Йорк, Чикаго, Минесота, Колорадо и Онтарио. 

След броени дни Молдовански ще представи пред публиката в Чикаго спектакъла по пиесата на Александър Секулов „Няма ток за електрическия стол". Премиерата е в театър Trap Door.

Ето какво мисли за успеха извън българска сцена режисьорът и актьорът Молдовански.

- Златомир, предстои ви премиера като режисьор на „Няма ток за електрическия стол" пред публика в Чикаго. Как открихте пиесата на Александър  Секулов? 

- Със Сашо се срещнахме, когато бях в България през декември миналата година. Моят учител и приятел Петър Тосков ни запозна. Той ми разказа за пиесата си и аз веднага реших, че идеята и сюжетът са точно по вкуса на театъра в Чикаго. Той ми изпрати преведения на английски текст. Започнах да го пращам от театър на театър и  Trap Door Theatre ми направи оферта. 

- Разкажете повече за останалите участници в проекта. 

- Единият актьор, Логан Хюлик, който играе „Осъдения", е мой много добър приятел и един от моите любими актьори в Чикаго. Много талантлив човек и е абсолютно удоволствие да работя с него.

Кристофър Доналдсън, „Екзекуторът", е напълно нов колега. Запознахме се на кастинга. Влезе в стаята и без дори да каже една реплика вече знаех, че той е човекът за ролята.

- Обявени са първоначални дати за 6 представления. След това какво ще се случва със спектакъла?

- Това за мен е пробен период. Искаме да видим как ще реагира Чикаго на пиесата преди да я поставим за по-дълго време. По принцип, с малки изключения, в театрите в Северна Америка пиеса не се играе за повече от месец-два. Затова и договорите са толкова кратки. Но ние ще запазим декорите - най-вече стола, който е изработен от най-добрия дърводелец на Чикаго Джим Тюдор, и се надяваме да поставим пиесата пак в най-скоро време.

- Как се озовахте в Щатите?

- В Щатите се озовах по начин, познат на много българи-имигранти тук. Майка ми спечели зелена карта, когато бях в 7. клас. Тръгнахме за Атланта през 2002 г. цялото семейство-баща ми, майка ми, аз и сестра ми (тогава тя беше на 3 години). Това е историята на моето заминаване.

Що се отнася до изкуството, никога не съм чувствал, че дори имам избор да се занимавам с нещо друго.

- Има ли рецепта за успех в Щатите, за да си извоюва артистът име и после то да работи за него?

- Най-вече трябва да имаш добър агент, който да те представлява и да ти намира място на добри кастинги. Аз подписах с една от най-добрите агенции на Чикаго - Gray Talent Group, след като те ме гледаха в "Hellcab". Не мога да се оплача от моите агенти.

- Какво е отношението към вас, как успява чужденецът да се интегрира към артистичната среда в Щатите?

- В киното и телевизията е едно, а в театъра-съвсем друго. Не мога да се сетя източноевропейски или руски актьор да е играл на камера герой с името „Стивън" или „Джон", например. Пред американските камери ние сме „лошите".  Говориш малко руски, стреляш по някой, и това е ролята. В тези среди се действа много по-бързо отколкото в театъра. Все пак става въпрос за много пари и телевизионните и филмови кастинг агенти нямат много време за въображение. Надявам се това да се промени скоро. Много колеги от нашите краища (говоря за Източна Европа и Русия) имат много какво да допринесат за американското кино. Все пак почти всички методики на актьорско обучение в Запада идват от нашите краища, но това е друга тема.

- Как живеете, къде, как се забавлявате и зареждате?

- Извън театъра мои основни страсти са две неща, които хич не ги мога (което ми позволява още повече да им се наслаждавам): музиката и футболът. Аз обожавам да гледам хора, които правят нещо, на което само мога да се възхищавам, без да давам оценки или някакви „професионални" мнения. Чикаго е известен с музиката си - столица на блуса и също един от градовете с най-много музикални фестивали в Америка. Така че имам много голям избор.

А пък аз на шега някой път казвам, че ако бях толкова добър футболист, колкото съм фен, щях да надмина Меси или Роналдо. Обичам този спорт. Той е като театър: драма, умения, тъга, радост....

Едно от любимите ми неща е да водя приятели американци на български ресторанти в Чикаго или да им готвя български рецепти вкъщи. Знам, че винаги ще са доволни.

- Следите ли развитието на българския театър и българското кино?

- Винаги когато се върна, гледам поне 4-5 постановки из българските театри. Искрено казвам, че според мен  българският театър е на световно ниво.

Разбира се, всеки път когато дойде българска постановка в Чикаго, това е голяма емоция за всички българи тук. Скоро гледах „Чамкория" със Захари Бакаров на режисьора Явор Гърдев и беше наистина изключително представление. 

- Правил сте моноспектакъл по Чудомир, който се радва на сериозен зрителски интерес. Повече българи ли идват на представлението и как другата публика реагира на текстовете на този толкова характерен наш творец? 

- „Допустимо ли е?" ("Is It Feasible?") по принцип е написан и пригоден за западна публика. Моя голяма творческа цел е да покажа българската драматургия по разбираем начин на тукашната публика. България си има предостатъчно прекрасни актьори и представления, които да дойдат на турне тук и да играят за българите в Америка. Няма нужда аз да правя това, което Стоянка Мутафова например го прави много, много по-добре. 

Досега не съм играл моноспектакъла си пред българи въобще. Само американци и канадци.

В заключение искам да кажа, че дори и след 16 години из Северна Америка, повечето успехи дължа на това, че съм българин. Манталитетът ми ме предразполага да съм артист. Изкуството, традициите и нравите ни се харесват и ценят навсякъде по света. Само и ние трябва да сме по-горди.