Ваня Симеонова
Минка Дорер е родена през 1995 г. в Димитровград. Много малка попада в сиропиталището в Благоевград, където остава до 3-годишната си възраст, после я местят в дома в с. Петрово, а през 2001 г. я осиновява семейство американци. Този август Минка отиде в Американския университет в Благоевград по обменна програма и се зае с такава мащабна доброволческа дейност в благоевградската ромска махала, че биха могли да й завидят всички български социални институции.
Минка, успя ли да си поприпомниш българския език за тези 2 месеца?
- Аз съм Минка Дорер, родена в Димитровград (казва го на български, със силен акцент, но все пак разбираемо. После разговорът продължава на английски, бел. бед.).
Знаеш ли нещо за истинското си семейство?
- Нямам идея какво е било то и защо са ме дали за осиновяване. Знам само имената на майка ми - Росинка Росенова Кирилова, от Димитровград. Намерих ги в един от документите за осиновяване. От доста време поддържам връзка с адвокатите, които са били на осиновяването ми, но още не са я намерили. Да, искам да я открия, да се видя с нея, да разбера защо съм расла по домове, но няма да стане при това мое първо връщане в България. Не е това най-важното сега.
Била си на 6 годинки, когато семейството от САЩ са видели твоя снимка в интернет и са те харесали. Кой е пуснал снимката ти в мрежата?
- Нямам представа, но знам, че под нея е имало кратко описание, в него пишело, че обичам музиката и това е привлякло родителите ми, защото те също са много музикални.
Какво си спомняш от 6-те си първи години в домовете в Благоевград и Петрово?
- Спомените ми по-скоро са между 3- и 6-годишната ми възраст, когато бях в Петрово. Помня, че не получавах нищо от това, което е необходимо на едно дете - любов, внимание, грижи. Бяхме напълно пренебрегвани от персонала.
Не отскочи ли сега до Петрово, за да видиш къде си живяла?
- Не и не искам. Спомените ми оттам са толкова лоши, че нямам сили да го направя.
А не знаеш ли защо са те преместили от Благоевград в Петрово - домът там все пак е за болни и проблемни деца, а ти си съвсем здрава?
- Предполагам, че е било, понеже съм от ромски произход.
Ходиш обаче в благоевградския дом за деца без родители. Как ти се виждат неговите питомци, има ли разлика между теб тогава и тях сега?
- На пръв поглед дечицата изглеждат по-щастливи от нас тогава, но всъщност те са също като нас - едни изгубени и объркани малчугани, без перспектива, отегчени, нищо не се случва в живота им.
А имаш ли наблюдения от сиропиталищата в САЩ?
- Не, не съм ходила, но там тези домове са структурирани на друг принцип - сирачетата живеят в селища, по 1-2 в приемни семейства, не е като в България.
Кога родителите ти казаха, че си осиновена?
- Още в момента, когато ме взеха от България. Не са ми го натяквали, но никога не са го крили. Още повече че те са бели, а аз съм по-мургава, и ако не ми го бяха казали, все някога щях сама да усетя.
А брат ти тяхно дете ли е, или също е осиновен?
- И Хасан е осиновен от България - беше на 5 годинки, когато го взеха от дома в Разград, Той сега е на 16 години и учи в гимназия.
С него говорите ли си за България?
- Не, на него не му пука, не иска въобще да знае нищо за България, изобщо не я споменаваме при разговорите си.
С какво се занимават родителите ти?
- Баща ми Дък е професор по биология в Методисткия колеж в града, където живеем - гр. Поласки в щата Тенеси. Майка ми Мериан е учителка по испански език.
Харесваш ли живота си в Америка?
- Много, макар че в Тенеси е много топло, а аз не обичам горещината. Но семейството ми е страхотно и много важно за мен, защото те ме окуражиха да дойда в България. Ако не бяха те, сега нямаше да съм тук.
Даваш ли си сметка каква късметлийка си?
- Да, много хора ми казват, че съм щастлив човек, след като така се е развил животът ми. И вярвам, че съм голяма късметлийка.
От 2 месеца обикаляш ромската махала в Благоевград, преподаваш английски език на децата в помощното училище, ходиш в дома за сираци. С какво от видяното не си съгласна и смяташ, че може да бъде променено?
- Наистина, откакто съм тук, научих много за България. И видях сегрегацията в училищата, където има и ромски деца. Искам да им помогна и всички деца от домовете в България да получат това, което получих аз в живота - семейство, обич, сигурност.
Как виждаш реализирана мечтата си да направиш в България сиропиталище, където всички деца ще са щастливи?
- Ще разкажа. Аз в момента следвам в колежа, където татко е преподавател. Още не съм обявила специалността, защото по американската система това не става в първата година от следването, но съм си харесала мениджмънт на летищата. Тази специалност ще ми даде възможност да работя в сферата на управление на летищата и да си извадя лиценз за частен превозвач. Значи, като завърша, за известно време ще се занимавам с управление на близкото до нашия град летище. През това време ще продължа да уча усилено български език, за да го овладея възможно най-добре. После ще си извадя българско гражданство и ще поработя на летище София. Докато съм в столицата, ще проуча как мога да стана директор на някой от домовете за сираци в България и какво трябва да направя, за да помагам на ромските деца да не са объркани и агресивни, каквато бих била аз, ако не ме бяха осиновили.
С това музикално семейство в САЩ животът ти май е песен?
- Да, всички много обичаме музиката, брат ми също. Аз свиря на чело и тромбон, пея в хор, брат ми и родителите ни също са много музикални, и четиримата дори ходим да свирим в старчески дом.
Тук успя ли да чуеш вече някое ромско парче и хареса ли ти тази музика?
- Ами... горе-долу ми хареса.
Освен с брат си в САЩ поддържаш ли връзка и с други българи?
- Да, когато бях тук, в дома, най-добрият ми приятел също бе осиновен в САЩ. Той сега се казва Марк и живее в Ню Йорк, редовно се чуваме и виждаме.
За Коледа беше ли си в САЩ?
- Разбира се, за да си видя семейството, приятелите, 5-те кучета и котката, която гледаме. Ходих за малко до Истанбул и оттам вече взех сувенири на близките ми за подаръци.
Харесва ли ти животът в Благоевград?
- Много. В Американския университет има доста хубави мъже, а в града - дискотеки. В Америка ни позволяват да ходим на дискотека чак като станем на 21 г., а аз съм на 19 г. и в Благоевград вече доста пъти бях на дискотека. И ми хареса.
Много ли се различава България днес от спомените ти от 2001 г., когато си я напуснала?
- Не. Червените покриви на къщите са си същите. В САЩ не са червени. Имах чувството, че се връщам у дома.
Мислила ли си за семейството, което след време ще имаш - на колко деца ще бъдеш майка?
- На две и те ще са осиновени от Благоевград. В краен случай ще родя едно и ще осиновя две.
