Емил с Мариета
„Моят Емил" се нарича книгата, в която Евгени Минчев разказва спомените си за великия музикант. Томчето бе представено на 21 март в литературния клуб „Перото" в НДК в София. Авторът на увлекателните истории, който е живял край Емил между 1981 година и смъртта му през 2006-а, този път постъпи напълно демократично: отвори вратите за всички - без покани, без протокол.
В 149-те страници с луксозна корица и отлично подбрани снимки читателите ще надникнат в непознат за сетивата им свят на естрадната легенда, за неговите нощи и утрини. Минчев е подредил фактите и събитията спонтанно, което придава на текста лежерност и финес. В края на книгата е поместен житейски хороскоп на Емил Димитров, направен от Оксана Хорват-Станчева. Тя по астрологичен път изяснява ранната му смърт и творческия му гений. Текстове на Митко Щерев и статии на музикалния критик Александър Абаджиев също са намерили място в „Моят Емил". Издаден е и много малък тираж с различна корица, който ще бъде продаван с благотворителна цел. Знакът върху томчето е на пресгрупата „Ние, жените". Книгата ще може да се поръча в САЩ и Канада от по-добрите български интернет книжарници. BG VOICE предлага откъс от нея.
---------------------------------------------
Повървях с Мариета и я питах неща, които вероятно всеки провинциалист би искал да я попита. Тя беше толкова неземна, че отговорите ѝ нямаха никакво значение. Ароматът ѝ заличи всички други, идващи от кухнята на майка ми, от вечно отворения балкон и прострените на балкона дрехи. „Ами ние се чудим в Швейцария ли да прекараме Коледа или в Париж", доловиха ушите ми, после каза: „Но преди това ще напазарувам в Милано." А нещо луканки няма ли да пълните, другарко Димитрова, или компоти поне да си затворите за зимата, замислих се да я попитам, но вместо това се окопитих за възприемане на следващите още по-грандиозни неща, които чувах от нея и Емил в живота си. Срещата ми с Мариета в Новотела беше като сладолед - пищен, украсен, вкусен и свършил така бързо.
...Паметта може да бъде такъв инвалид, който да се парализира така, че дори в инвалидната си количка да не може да се придвижи. Помня само белите покривки, белите ръкавици на персонала, бели облаци от еуфория, натежалата от глас и дълбочина Катя Филипова, певци, водещи, аплодисменти, наздравици, един особен свят, слязъл за мен сякаш от някой френски филм и в който съм допуснат за малко. Не помня с нощния влак ли се прибрах, останал съм да спя при познати или съм сънувал. В ноздрите ми остана задълго парфюмът на Мариета и сценичният пушек, остана ароматът от червило, примесен с водка, ароматът на лака й за коса. Някъде пред асансьора неголяма група хора бяха заобиколили Емил. Не можах да стигна до него, а тъкмо се бях окопитил. Кадифеното му сако, черната плюшена папийонка, високите токчета прозираха през обградилите го като лачена черта през обикновените костюми и неогладени панталони. Перуката му потъваше, беше нисък и приведен, токчетата правеха това да личи още по-ясно и отчетливо. В ушите ми продължаваше да звучи „Хей, Мадлен". Този спомен няма година, няма дата и няма равен на себе си по вълнение и страхопочитание.
...Пред хотел Тракия в Пазарджик бяха разлепени същите афиши, които имашеч и в циганската махала, където живеех. Концерт на Емил в Младежкия дом - по социалистически модерна сграда с прилежаща към нея сладкарница и полуанглийски двор. Аз стоях на стъпалата пред хотела и очаквах да се запозная със своя идол, гледах трескаво кой влиза, кой излиза от автобуса, също облепен с афиши. Понеже не бях виждал звездата на живо, започнах да доближавам всеки музикант и да питам кой от всичките е Емил Димитров, а те ме отминаваха засмени, леко иронични и дългокоси. И, о, гръмотевици и о, страшилище насред тихия спокоен град. Последен от автобуса се измъкна грамаден мъж със зачервено лице, потно теме, крещяща уста, бял чарлстон и огромен пръстен на показалеца. След като повика малко по Синьо-белите, както се казваше оркестърът, господинът ме огледа от глава до пети и започна с мен разговор, който ми се губи. Важната подробност беше, че аз се оказах вляво до него на масата в Младежкия дом и докато пиех чай, той се разпореждаше нещо по организацията. Само след 15 минути в сладкарницата, пременена като една огромна гримьорна, влезе Емил - сумиран взлом от пайети, парфюм (One man show) и същият огромен пръстен с брилянти, само че с истинско жълто злато, докато на господина до мен беше с розово. Бях се запознал с Васил Андреев, създател и импресарио на Емил, автор на повечето му песни и вдъхновител за всякакви последващи лудости в живота и на двамата. Роден в семейство на интелектуалци, Васил беше първоначално актьор, после автор на постановки и, разбира се - знаменит пияница. Това усетих още първата ни вечер, когато голямата му уста ме лъхна на скара и бяло вино, смесено с газирана вода. „Гешпприц, мон амур. Шампанско за бедни, шери", обясни Васко, а дясната му ръка вече шаваше по крачола на едно от момчетата, което му донесе третата бутилка. Все още прав, Емил поиска да му бъда представен. Изглеждаше като посаден в обувките си, сякаш се олюляваше, а с пръстите си придърпваше перуката си надолу към ушите. Този тик се повтаряше всеки път от последващите ни срещи и аз бях много находчив да го имитирам между приятели. Възхитителен беше и навикът му да побутва със средния си пръст очилата, които по някаква причина винаги се връщаха в позиция отново да бъдат избутани от същия пръст. Лицето на Емил сияеше, по кожата му върлуваше някаква магия, която не си обяснявах, заедно с движението на чертите му, сякаш имаше втори пласт, някаква безплътна облачност, която развиваше въображението ми. Оказа се пудра. Устните му блестяха на прожектора, който трябваше да го проследи до сцената. Магия... Докато му казвах името си, го целунах по устните. Емил не се дръпна, само ми направи забележка. „Никога не ме целувай, преди да изляза на сцената." Много по-късно разбрах, че това е било, за да не се изхаби гланцът му за устни. Келнерът донесе третата бутилка бяло вино и поредната кана с газирана вода, преди Васко Андреев да се закандилка към сцената и да обяви Емил. Но в това кандилкане имаше нещо бляскаво, аристократично и мъжкарско. Сякаш един Лоурънс Оливие пресичаше провинциалния червен килим в един град, където манифестациите и радиоточката са градското забавление. Момчето, което Васко галеше по чатала, с любопитство разглеждаше 20-левовата банкнота, оставена в дланта му. "Другари и другарки - за вас пее Емил Димитров." Сякаш невидима подвижна пътека, ескалатор или някаква неземна сила приплъзнаха Емил към сцената, допреди малко дребен, свит, стеснителен, само след секунди той изпълни залата. Гласът му, както го нарече един френски вестник - подкупен и благ, тържествуваше, а открояващият се тембър попиваше във всеки сантиметър плюш, обкантил сцената. „Моя страна", „Ако някога се срещнем непознати", „Нашият сигнал", „Арлекино" прочистиха въздуха, въведоха една очарователна поетичност и патетика, направиха зелените фикуси и филодендрони още по-ярки, а нааканите от мухи полилеи - още по-бляскави. Публиката ставаше на крака, викаше Емил на бис, а Васко Андреев сновеше между сцената и масата, защото никога не знаеше какво ще хрумне на звездата, както сам наричаше Емил. След края на концерта последва чутовен скандал, направен също така деликатно, както и всяка тяхна песен. Онемях - кавгата беше за това защо Андреев е оставил всекидневните очила на Емил със стъклото към покривката на масата. След това чух заветното: „Водка, кола, лед", което щях да чувам до смъртта му. Заветната поръчка бе изпълнена, естествено, от Васил, вече отнесен от своя винен апокалипсис, много по-зачервен и потен отпреди часове. Влезе объркана организаторка с превързани с ластик банкноти и като гледаше стреснато между Емил и Васил, попита кому да предаде хонорара. „Емилееееее, мангизите са тук", викна Андреев, при който вик всеки би се строполил в несвяст. Далеч по-дискретен от ексцентричния си импресарио и текстовик, певецът подписа една бланка и прибра в чантичката си пачка, каквато до момента не бях виждал. Странно защо нямам спомен Мариета да беше наблизо, но нали там, в Новотела, беше казала, че ще пазарува в Милано. Младежът от Младежкия дом, който получи 20 кинта за погалване по чатала, беше изчезнал. Васко се върна от третото повръщане и с поглед колкото две луковици на лале ме поведе към хотела. „Ама, майка не ме пуска, ама трябва да се прибирам." Молбите ми не бяха удовлетворени и аз се озовах на масата в служебното сепаре в ресторанта на хотела. Там ни очакваше Емил, още сърдит, че Андреев е поставил очилата му накриво, и спореше с един сервитьор дали да си поръча омлета с праз лук или с кромид. На два стола разстояние седяха Ева и Нана - местните красавици, които мога днес да сравня с пазарджишкото копие на Парис Хилтън, без да са имали собствен хотел. Те си бяха поръчали пилешко по ловджийски, като на всички беше ясно, че те ще си платят сметката. Ами моята кой ще плати, мислех си и си поръчах билков чай, без мед, защото струваше 2 стотинки. Вече не знаех какво пия - чай ли, пот от челото на Васил ли, който се навеждаше ту над едното ми ухо, ту над чая ми, ту ме праскаше с яката си лапа по рамото, което тогава не разбирах като поведение. Емил се развика, че няма да плаща сметката на някакви си там и Васил хукна да оправя нещата с управителя, който се кланяше като омекнал кламер и надничаше над преминаващите около него чинии...
