Какво са работили повечето българи в САЩ в годините на ранната емиграция, тоест, след Илинденско-Преображенското въстание, е ясно и описано в повечето изследвания на емиграцията ни в Северна Америка. Понякога обаче попадаме на лични съдби, следите от които се намират много трудно, в интернет сайтове, които съхраняват данни от този етап на емиграцията. Така например интересна е съдбата на Георги Здравев от Прилеп, който е и един от музикантите в емигрантския оркестър на Стойо Крушкин – „Bulgarian Balkan Band“. Изключително оскъдни са данните за Здравев, но все пак успяхме да се доберем
до смъртния му акт
издаден през 1952 г., и от там успяхме да извадим някои факти за него, както и за начина му на живот. Той е роден през 1890 г., както е записано – в „Македония“. Почива на 13 юни 1952 г., в 19,00 ч., вероятно от онкологично заболяване. Погребан е в гробището Baldwin Cemetery в Стилтън, Пенсилвания. Това са данните, които успяхме да открием в сайта findagrave.com. Сайтът ancestry.com ни дава информация обаче, че Георги Здравев е пристигнал от Европа в Ню Йорк. Това е бил пунктът, в който са събирани повечето потенциални емигранти, и от тук те са влизали в САЩ. Те са се насочвали предимно към места, където вече има българи и могат лесно да си намерят работа, нерядко и с тяхно съдействие.
Георги Здравев се насочва към Пенсилвания, където вече има доста българи. Работи като строителен работник, което е видно отново от смъртния му акт. Сайтът panewsarchive.psu.edu обаче ни подава и една допълнителна информация. Става дума за това, че Георги претърпява инцидент. Срутва се строителна платформа по време на работа и са ранени трима работника, сред които и Здравев. Той получава фрактура на черепа, но се възстановява.
Така са живели българите
в онези години в САЩ, както впрочем и техните колеги – американци. Животът е бил труден. Не по-лесен е бил и животът на Трайко Минов от Прилеп, друг от музикантите в емигрантския оркестър на Стойо Крушкин – „Bulgarian Balkan Band“. Той се оказва брат на Георги Минов, който е обвинен в убийството на други двама македоно-българи, или българи от Македония, както тогава са били наричани те. Става дума за Коче /или Коце/ Ацев на 24 г. и Борис Миоф на 32 г. Свадата е описана в решение на Върховния съд на щата Пенсилвания, издадено на 14 ноември 1949 г. В крайна сметка Георги Минов е осъден на смърт, но не става ясно дали присъдата е изпълнена. За Трайко Минов не открихме почти нищо никъде, но пък успяхме да изолираме информация за неговия брат – подсъдимият Георги Минов. Има информация в някои сайтове, че той е починал още през 20-те години на ХХ в., но това не е възможно, защото в сайта ancestry.com се натъкнахме на неопровержими данни за него, че именно той е роден през 1897 г., а и данните от официалния документ от съда в Пенсилвания доказва, че става дума за същия Георги Минов като години и година на раждане. Повечето нашенци се представят
за родени в „България“, „Македония“
или понякога дори се посочва и градът, особено когато те посочват „Македония“. Това обаче не отделя географската област от родината България, напротив, в онези години, когато борбата за независима Македония е в своя апогей, Македония е считана за неразделна част от България, поне от повечето патриоти от този край, които са емигрирали в Америка. Много рядко се посочва „Югославия“ като „родина“, като това най-често, или поне в огромното болшинство от случаи, става в смъртните актове, защото когато в тях се посочва страна по произход, Македония тогава – 50-те години и след това - вече е част от новосъздадената социалистическа държава на Балканите - Югославия. Всъщност, освен по този начин, с обявяване на „Македония“ като страна по произход, тези хора са намирали и други начини да популяризират своята кауза за тази географска област в онези години. Става дума за публикации в пресата в САЩ. Издания като „Харпърс Уикли“, „Ди Индипендънт“, „Аутлюк“ и други особено активно отразяват събитията в Македония малко преди, по време на и непосредствено след Илинденско-Преображенското въстание.
Нашенците в емиграция, и в частност в САЩ, живеят един относително затворен живот. Те се
капсулират в общността
като нерядко изграждат нещо като битови комуни, в които се организират по примера на родово-племенния принцип. Така те оцеляват, въпреки че културната среда отвън се опитва да ги промени почти непрекъснато и по всякакви начини. Промените са факт, но те са наистина минимални именно заради тази социална затвореност, поне в ранния период на емиграцията, в годините до около 1925-1930 г. По-късно процесите на културна инфилтрация се засилват и промените стават значително по-забележими.
