Даниел Смилов, Deutsche Welle
Бойко Борисов влезе в окопна политическа война - и то в губеща позиция. Срещу него са масовите настроения на над 60 процента от българите, саморазпалващи се протести и нарастващо критично отношение на официална Европа, която все по-трудно преглъща корупцията в България. Особено когато тази корупция от абстрактен проблем се материализира в конкретен запис или снимка. Генералната стратегия на премиера е, меко казано, също под въпрос: свикването на Велико Народно събрание беше на практика торпилирано от ДПС, които направиха събирането на 160 гласа за нова конституция малко вероятно. Партньорите му от „Обединени патриоти“ пък изглежда блокираха идеите за мажоритарни избори, които биха дали някакъв електорален бонус на ГЕРБ или поне малка законодателна победа, с която да се похвалят. За капак дойде и разкритието в „Шпигел“ за нехуманното и противоправно (като нарушаващо основни права) предаване на турски гражданин на режима на Ердоган: скандал, който само добавя негативни краски към един вече доста неатрактивен управленски имидж. Надеждата обаче умира последна и въпреки лавината от лоши новини Борисов не се предава. Какви са ресурсите, с които разполага? И на какво чудо може да залага? Правителствените говорители всяка вечер броят протестиращите, за да илюстрират тезата си, че хората се уморяват. Всяко чудо за три дни, най-много за 60. Достигне ли се този рубеж, енергията спада и общественият интерес към протеста намалява. Така ли е наистина? Проблемът тук е, че погнусата остава, а доверието вече е отлетяло. Протестът, дори и по-епизодичен, яде от популярността и на ГЕРБ, и на Борисов. Избори така или иначе ще има: резултатът ще си проличи на тях. А и пламъкът на недоволството тлее и при всяка грешна или съмнителна стъпка на правителството се разгаря в масови събирания на хора. България е в сравнително добра финансова форма и Борисов ще използва този факт, за да си купи ако не популярност, то поне време. Проблемът с тази стратегия е, че тя не работи за електората на ГЕРБ - хората в средата на обществото, които се интересуват от добро и отговорно управление. ГЕРБ уж е дясна партия, а пък е готова да раздава пари не само без реформи, а просто за да отложи даден проблем. 50-те милиона за централата от Маришкия басейн са добър пример: отлагане на трудното решение за преминаване към по-зелени технологии за следващото правителство, за да се осигури мълчанието на синдикатите. С членството на България в банковия съюз и с плановете на ЕС за възстановителен фонд в кризата с коронавируса, пред страната се откриват много добри възможности за достъп до евтин кредитен ресурс. Борисов вече използва тази възможност, за да вземе дългосрочен заем. Рискът е той да бъде използван за правителствен пиар под една или друга форма. Най-малкото не е ясно дали има някаква стратегия за изразходването на парите. Но липсата на стратегия е плюс, ако целта е ad hoc раздаване на средства за поизтупване на прашасал имидж. Популярността на Борисов и ГЕРБ нараснаха значително по време на извънредното положение и карантината. Действията на щаба и генерал Мутафчийски спечелиха доверието на огромна част от хората. Борисов може би се надява на някакво подобно чудо в по-късната есен. В една и съща река обаче трудно се влиза два пъти. Авторитетът на генерал Мутафчийски беше вече употребен. А и бе подронен от бързото отменяне на всички мерки на щаба, както и от втората вълна на вируса в България. Макар че болестта е много опасна, вече имаме по-добра представа за нея. Имаме и идея какво е нужно за борбата срещу вируса. Така че едва ли ще се стигне до „извънредност“, сходна на тази от март, април и май, която да даде възможност на правителството да вземе цялата власт, да суспендира парламентарния живот и да провежда ежедневни „извънредни“ брифинги. Това не пречи на Цвета Караянчева обаче да затвори достъпа до парламента за граждани и експерти: добър пример за това как коронавирусът може да се използва за недотам чисти политически цели. Като специалист по психологическата и физическата подготовка на личния състав, Борисов несъмнено мисли за привличане на нови лица в партията си. Те най-вероятно ще дойдат от люпилнята за „десни“ кадри на Георги Харизанов: консервативни младежи, скептични към ЕС и възторгващи се от националпопулисти като Тръмп, Фараж и Льо Пен. Този профил и в момента присъства в ГЕРБ, но е концентриран в персоната на Георги Марков, което му придава шумен, но маргинален характер.
Същевременно Николай Младенов, който определено има друг профил, направи множество публични изяви, което дава основание да се мисли, че и той ще е част от обновения личен състав. Дори може би като „експертен премиер". Каквито и да са качествата на възможните нови лица обаче, те едва ли ще са сред тези, които са имали критична позиция към корупционните практики в управлението, довели до протестите. В този смисъл „обновата“ няма да бъда разпозната като такава поне от 60 процента от българите. Борисов знае, че не може да се разбере с „Демократична България“, освен ако не се съгласи да разплете мрежата от зависимости, които си е изградил с ДПС и други играчи. Но това не може да стане, а и той не иска да го прави. След избора на Корнелия Нинова БСП ще отказват компромиси с ГЕРБ. Остава Слави Трифонов. И Борисов е насочил целия си чар към него: сам предложи намаляване на депутатите на 120, стана защитник на мажоритарната система, проправителствените медии се концентрират върху „Демократична България“ и Радев и като цяло са по-щадящи към партията на Слави. Самият Трифонов не е излъчил сигнал, че се поддава на офанзивата на Борисов, и стои твърдо зад каузата на протестите. Но позиционирането на ГЕРБ към него е видимо и едва ли е толкова учудващо. Таралежът знае едно нещо. Лисицата има много номера. Протестиращите са таралеж - те са убедени, че Борисов е прекрачил границата, отвъд която не може да остане премиер на държава - членка на ЕС. И затова настояват той и неговото магистратско алтер его - Иван Гешев - да си отидат. Борисов обаче е лисица - той едва ли се съмнява в правотата на този общ извод, но знае множество малки хитрини, които може и да му позволят да бутне таралежа в реката. Ако това надхитряне успее, България може да се срути до нещо средно между ЕС и Беларус. Да стане една демократично-автократична птицечовка, хибрид между европейски претенции и прийоми, познати от авторитарните държави, в които лидерът - каквото и да се случи - все остава на власт. Това срутване може и трябва да се избегне.
