Ето какво написа тези дни във Facebook профила си Рос Янков: „Днес моят приятел Стефан Краев от Виена ми съобщи една печална вест. Преди няколко месеца е починал нашият общ приятел Никола Бондиков-Колчо.
Погребан е в гробище за бедни хора в покрайнините на Виена и никой не е присъствал на погребението му. НИКОЙ!“. За това как си отиват някои български емигранти, защо никой не се сеща за тях, как държавите, които са ги приели като втора родина за тях, са се погрижили за достойното изпращане на тези достойни хора. Това са само част от темите, които повдигаме тук, но те са много повече, защото хората са различни и съдбите им са твърде различни. Ето как продължава разказът на Рос Янков:
„Краев е бил в България по това време и когато се завръща във Виена (където е постоянното му местожителство) разбира за кончината на нашия приятел и отива да почете паметта му на гроба му (според обичая 40 дни помен след смъртта).
Прочети още
Гробът на Колчо е това, което виждате на снимката отдолу една тревясала дупка, засипана с пръст и табелка, на която е залепена хартия с името Nikoli Bondikov -
„милостив жест на виенската община“
Венецът, цветята и свещичката са от Стефан, който ги поставя върху сухата пръст и снима за спомен. Снимката той ми я изпрати, а към нея прибавих и снимка на Колчо и Стефан отпреди 35 години, когато бяхме млади и хубави“, продължава разказа си Янков.
„И на помена за 40 дни нямаше никой на гроба му, а аз приседнах и останах повече от час там. Непонятно защо този човек с изключително благ характер, който имаше доста пари, хубава къща (която е купил през 90-те години) трима сина, съпруга и една камара приятели е погребан от общината в отсъствието на приятели и роднини?! Питах тоя–оня, общи приятели, но никой не успя да ми обясни. Всички го изоставиха миналата година (2022 г.) когато разбраха, че е в последния стадий на рак на стомаха, дори и на погребението му никой не е присъствал, дори и жена му и синовете“, споделя с приятеля си Стефан Краев.
През 1988–90 Колчо е женен за известна българска спортистка. Осиновява двамата й сина, тийнейджъри по онова време, и успява да ги измъкне съвсем законно и тях, както жена си, от България. Освен това има и свой роден син от предишната си съпруга в България.
„Често ходех при него и в дома му освен съпругата и трите момчета винаги имаше по някой и друг емигрант, българин, с които си пиех пиенето и се чудехме докъде ще доведе „перестройката“ и „гласността“, която беше подхванал Горбачов“, разказва Янков.
Колчо е електротехник по професия, австрийски поданик и по онова време
печели много пари,
които му стигат за наем на огромен тристаен апартамент във Виена (недалеч от пазара на „Мексико Плац“). Успява дори да издържа съпругата си, която не работи, и трима ученици тийнейджъри. Цялата българска емиграция във Виена познават и него, и Стефан Краев тогава, преди 35 години, а социалните му контакти са безброй. Бил успял да избяга от България веднага след излизането си от затвора през 1976 г. и успешно да премине границата в Австрия при града Марибор, Хърватия.
„С Колчо се запознах през лятото на 1975 година в Софийския затвор. Бягахме „за граница“ – група от 4 души. Двама бяхме заловени от сърбите и върнати обратно (другите двама успяха да преминат в Италия). Първоначално бях в килия „единочка“ в „Тежкия салон“ в Старозагорския затвор, но след получаването на обвинителния акт от съда, ме преместиха в осмо отделение на Софийския затвор. Там бях в една килия с още двама бегълци – доктор Васил Пеев (зъболекар по професия), Николай Бондиков-Колчо и директорът на "Златният Орфей“ Генко Генов, който не беше „за граница“ а с 20-годишна присъда за „измяна на Родината“. Колчо беше малко по-голям от мен и веднага станахме приятели, с Генко Генов също се „сдушихме“ като му казах, че съм свирил в любителски рок групи и показах знания в музиката. Зъболекарят отначало си беше внушил, че съм доносник. Неговата теза беше, че винаги когато сберат в една килия трима политически арестанти, комунистите веднага изпращат четвърти, за да ги шпионира и донася какво си говорят, (което всъщност беше рутина на управите на всички затвори в България). Но когато прочете в обвинителния ми акт, че съм осъждан 4 пъти: за избити зъби на комсомолски секретар в гимназията; побой на ЗКПЧ-то в казармата; че съм бягал от дисципа и имам успешно бягство от Врачанския затвор и през границата; а сега чакам пета присъда отново „за граница“, доктор Пеев ми се извини и станахме гъсти и с него“, пише Янков.
По това време Колчо мечтае на глас как отново ще избяга
след като си изтърпи присъдата, остава му по-малко от година, а съкилийникът му му обещава, след като излезе и той, да избяга и да отиде при него в Австрия.
Така и става, само че 13 години по-късно, през 1988 г.
„Мир на праха на от никого непогребаните мечтатели, рискували живота си, за да се спасят от „социализма с човешко лице“. Вечна памет на всички ония заровени някъде незнайно и от никого неоплакани в общинските гробища или в някоя дупка близо до граничната бразда.
Sic transit gloria mundi ..... и така отминава земната слава, скъпи братя и сестри българи“…!“, завършва публикацията си Рос Янков.
