Фактът, че и до днес стотици българи гордо носят фамилиите Мутафчиев и Мутафчийски, говори колко разпространен в миналото е било мутафчийството в България. Меката му била Панагюрище. Но и районът на Габрово се славел с текстилната си школа, разказва „Стандарт“. В Севлиево имало цели 11 работилници, в Трявна 5-6, в Габрово 1. Обикновено в един цех се трудели по 4-5 души. Днес от някога многолюдното съсловие е останал един-единствен мъж – Христо Маринов, майсторът мутафчия в музей „Етъра“. Започва да се занимава със занаята след казармата. По образование е монтьор. И в социалистическите времена трябвало три години да работи по специалността си. „Не беше моят живот, казва Христо.
Така един ден се озовал в „Етъра“. Пробвал няколко занаята, докато накрая останал в мутафчийската работилница. Започнал, както повелява занаятчийската традиция – от чирак. И макар че двамата стари майстори го учели на всичко, бързо разбрал, че занаят наистина се краде. Но си обещал – ще проявява творчество, но няма да отстъпи от
150-годишната технология
която използва и до днес. Вече 40 години той превръща грубата козя козина в усукана нишка и с нея тъче пътеки, дисаги, чулове, чували за зърно. Експериментира с боите, за да покаже, че и козите изделия могат да бъдат пъстри и красиви. В края на миналата година с решение на Министерството на културата Маринов беше обявен за живо човешко съкровище. И стана част от националната листа на България за нематериалното културно наследство. „Хора, които отдавна не съм виждал, ми се обаждат, поздравяват ме – не крие радостта си той. – И вече ме наричат „съкровище“, а не по име. Особено е, но е хубаво. Това е едно признание, защото успях да задържа занаята и повече хора да го видят във времето“, разказва Христо пред БНР. В миналото мутафчийството се е смятало за мъжки занаят, защото бил трудоемък и минавал през множество етапи.
„От грубо настригания материал до готовия предмет са операции – ум да ти зайде – разказва майсторът. – Защото има подбиране на цвят, разчепкване по цветове, биене с въжета, свиване в къделя, предене на чекрък, намотаване на кълбета, сноване, правене на нищелка, правене на целия стан за всеки плат. Операциите са може би колкото годините, които съм в занаята. През Възраждането и по-късно – до 50-те-60-те години на миналия век са работили по трима – четирима майстори в работилница. Работата е била много усилена и мутафчиите не са почивали – даже има един виц, че ако през седмицата умре мутафчията, го заравят в козината, другите продължават и чакат съботата, за да го изпратят.“ Занаятът бил
пренесен в България от Персия
в началото на 18 век и до Освобождението се разпространил във всички по-големи селища. В Панагюрище процъфтявали 200 мутафчийници с хиляда майстори, калфи и чираци.
„В книгите се казва, че Кримската война слага началото на края на този занаят – разказва още майсторът. – Тогава са се изработвали чували за войската и в тях барутът се е съхранявал – козината има качеството трудно да се овлажнява, затова той е оставал сух. Мутафчийството се е използвало много в търговската дейност.“
Днес мутафчиите тъкат пътеки и козиняви торби, намятащи се през рамо. Технологията не се е променила, затова и в работилницата си на Етърската чаршия Христо Маринов си служи със 120-годишен вертикален стан и инструменти, някои от които още от Възраждането. Сътвореното изпод ръцете му краси домове не само в Родината, но и в Европа, Япония, Австралия.
