Има един срамен период в българската история, когато неприкосновеността на личната ни кореспонденция не беше гарантирана пълноценно. Тогава беше ясно, че да изпратиш писмо в Америка, например, може да бъде и равносилно на „държавна измяна“. Така се тълкуваха роднинските връзки на някои българи с техни близки отвъд Океана, но и не само там. В София в онези години се знаеше, кога точно се събират писмата от кутиите в Централна поща. Това беше в един точно определен ден от седмицата. И именно тогава хората се тълпяха пред кутиите за западните държави, за да пуснат писмата си в същия този ден.
Защо беше така? Защото се носеше легенда, че
писмата до САЩ и някои капиталистически държави се отварят,
за да се прочете какво пише в тях и за да не се изнесе по този начин някаква нежелана от управляващата комунистическа партия информация. Легенда, но тази легенда си имаше своите основания, защото самите пощенски служители съветваха своите близки, които имаха роднини на Запад, да пускат писмата си именно в този последен ден, когато писмата се вземаха от кутиите в Централна поща в София. Тогава поне се предполагаше, че властите и репресивният апарат няма да имат достатъчно технологично време, за да задържат целия обем от писма и да отворят тези, които считат за притеснителни от идеологическа гледна точка.
По същия начин стояха нещата и извън София. Знаеше се кога точно се събират писмата от пощенските кутии за изпращане в малките градове и селата и именно тогава се пускаха те, понякога дори и в самите чували на пощенските служители, при събирането им от кутиите. Така се предполагаше, че
властите няма да имат време да проверят писмата
Разбира се, системата далеч не беше толкова опростена. Повече от ясно е, че за определени хора, които са били следени от политическата полиция, са действали далеч по-строги правила. Ако например даден съмнителен от идеологическа гледна точка човек пусне писмо, дори и това да се случи в определения за събиране на писмата ден, то тогава властите ще имат основание да задържат целия набор от писма, за да проверят писмото именно на въпросния идеологически съмнителен човек.
През годините постепенно властта отпуска обръча. Ако през 60-те и началото на 70-те години цензурата е важала особено силно за писмата, а също и за колетите предимно от Запада, то след средата на 70-те години възелът сякаш се отпуска леко. Вече не е толкова демонстративна гаврата на властите в София с колетите, които получават граждани от свои близки и роднини на Запад.
Николица Крушкина получава лекарства и капки за очи от съпруга си, емигрант в САЩ. В края на 50-те години тя получава колети, но те са отворени, вътре липсват някои неща, а лекарствата и капките биват демонстративно изхвърляни пред очите на Николица, защото са считани за „нечисти“, идващи от Запада. Това вече не се случва през 60-те и 70-те години, но тогава вече и съпругът на Николица е покойник, той умира още през 1957 г. Така или иначе властите в София разбират, че с насилие, агресия и демонстративна арогантност няма как да удържат властта. Необходим им е друг подход и това е
демагогията, мишкуването, измамите, внушенията и подмяната на ценности
Така постепенно се стига до уж отслабване на хватката, но реално условията се запазват същите. Методите и средствата за постигането на преките цели обаче се променят, което създава илюзията, че режимът в София се либерализира. В някои отношения дори се постига обратен ефект – затяга се контролът, но с по-меки мероприятия. Засилва се индиректното влияние, следенето, подслушванията, тоест – „превенцията“ на „престъпления“ от гледна точка на изкривената ценностна система на комунистическата държава.
И сега да се върнем на пощите. Много софиянци не вярваха, други пък се съмняваха, че властите шпионират дори и личната им кореспонденция, но постепенно всички започваха да спазват неписаното правило, все пак, за всеки случай, да пускат писмата си в кутиите в Централна поща в София именно в следобедните часове, в деня, когато те се събираха за последно, за да бъдат изпратени по местоназначенията си. Вероятно системата е била да се събират писма по няколко пъти в седмицата.
Именно заради това пускането на писмо например в четвъртък следобед е можело да гарантира, че въпросното писмо няма да бъде подложено на цензура. Има вероятност, разбира се, това да е само една градска легенда, казана от един човек и превърнала се в информационна лавина. Дори това е твърде вероятно.
Така или иначе обаче цензура на личната кореспонденция в онези години имаше, особено в ранния период на така наречената „народна демокрация“ докъм края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ в., „демокрация“ обаче, която беше директен евфемизъм за диктатурата на комунистическата партия в България.
