сн. Димитър Дилков, AFP
"Не пишете, че сме роми, защото пак ще ни бъркат с румънците. Пишете, че сме цигани, но не крадци, нито използвачи", казва жител на българския квартал Столипиново в Пловдив. Той и още 50 хил. души като него живеят на това място, ползващо се с тъжната привилегия да бъде смятано за най-голямото гето в Европа. Разговарям с "французите" на Столипиново. Най-младият от тях - 27-годишен боксьор, който е нещо като талисман на групата - дори носи тениска на френски отбор. Всяка година тези хора сноват между Парижка област и своята "махала".
От езика на Молиер знаят само думи, необходими да преживяват: "patron" (работодател - б.р.), "manger" (ям), "chantier" (обект) и т.н. Това лято обаче се разколебали да пътуват. "Като видяхме ромите по телевизията, си казахме: Край, пак се започва,
отново всички ще ни сочат с пръст
казва нервно най-възрастният в групата - 33-годишният Иван - и добавя: Единственото, което искаме, е да спечелим някое и друго евро."
В Столипиново безработицата граничи със 100%. "Общо взето, заедно с проститутките ние сме единствените, които бачкат", отбелязват "французите". Всички те посрещнали с облекчение най-новите вести от Париж (че Франция отваря трудовия пазар за българи - б.р.). "Благодарение на нас всички българи ще могат да работят свободно във Франция", казва Антон. "Това се нарича парадокс", подсказва му Васил.
Тези млади цигани са родени и израснали в Столипиново. Накрая на Пловдив кварталът се простира до бреговете на река Марица, вдъхновила песен на Силви Вартан. Жителите му се тъпчат в мръсни блокове, обитавани при комунизма от военни, и в къщи с най-различни размери - от колиби до мраморни вили, изникнали като гъби след падането на режима. Малцина имат течаща вода и електричество. Това не е нито зона на беззаконие, нито разбойническо свърталище, но жителите на града избягват да минават оттам, особено нощем.
"Това е пловдивският Бронкс"
посочват таксиметровите шофьори, разказвайки ужасяващи истории за складове, пълни с наркотици, за проституция в големи мащаби и престъпници на свобода. "Главният ни порок е, че сме бедни, много бедни. А също, че сме различни. Накратко - идеална изкупителна жертва", казва 32-годишният Сашо Юруков, който работи като социален посредник в асоциация "Евророма". "Вчера отказаха да ме пуснат в басейн от другата страна на булеварда - само заради цвета на кожата ми. Как наричате вие това?" - възмущава се той. "Като тръгнем да си търсим работа, ни казват, че мястото току-що било попълнено. Ако споменеш Столипиново в автобиографията си, тя отива направо на боклука", разказва негов колега. "Мизерията е тук и тя е пълна точно зад панелните ни стени", допълва 30-годишната Кристина Сотирова, която се занимава със семейно планиране. Тя е единствената българка, която работи тук. Казва, че
идва "от света на белите"
и че върши тази работа по убеждение и призвание. "За повечето ми сънародници ромите остават хора второ качество, а всъщност техните проблеми произтичат от проблемите на цялото българско общество", обяснява Кристина. Сашо напомня, че тя има шанса да й се плаща директно по европейска програма за развитие, докато самият той от месеци не е виждал фиш за заплата. Юруков подозира началниците си, включително роми, че си живеят добре благодарение на парите от тези субсидии - чувство, което голяма част от сънародниците му споделят.
"Мога да лепя тапети, да редя плочки. Занимавам се и с дърводелска работа. Сети се за мен като се върнеш в Париж", казва ми той, придружавайки ме до границите на Столипиново, откъдето започва "светът на белите".
Александър Леви "Льо фигаро", Париж
