От Пекин, Китай
Хотелите в есенен Китай са хладни, а вечер си е даже студено. Отопление в тях не се предлага, независимо дали си в треторазряден или в американския „Холидей ин" в Пекин, където е моята стая. Климатикът работи, разбира се, но е настроен централно само да понижава температурата. Знаех за тази дребна китайска особеност, въведена, за да икономисва електричество, още от предното ми идване тук през лятото на 2008 в разгара на олимпийските игри. Но едно е местните жители да ти го разказват под жаркото слънце, друго е да го почувстваш на свой гръб в различен сезон.
Това все пак не е най-голямата изненада, която може да споходи един новопристигнал чужденец. Особено ако е от Източна Европа и си мисли, че се намира в социалистическа страна, подобна на тази, в която е живял до неотдавна. Тя се появи още първата вечер, малко преди полунощ, и направо позвъни на вратата. Когато отворих, там стоеше едно дребно, крехко девойче, което на завален английски ми обясни, че идвало при мен. Точно както съм го гледал в поредицата за Джеймс Бонд. Крайно учуден от този интерес към моята особа, се опитах скромно да отвърна, че не се познаваме и вероятно има някаква грешка. Девойчето обаче ми даде да разбера, че всичко е в реда на нещата, почти ме избута и директно понечи да влиза без повече приказки. Чак тогава се присетих, че докато се регистрирах на рецепцията, двама китайци ме наблюдаваха уж дискретно, но с достатъчно внимателен и претеглящ поглед. Твърде нетипично поведение в днешно време, когато страната е залята от хора с европейска външност. Още повече в подобен хотел, чиито гости са основно чужденци. Може пък и да са предполагали, че в прохладните китайски нощи един европеец, свикнал на уют, няма да откаже малко топлина, създадена по алтернативен на климатика начин.
Изобщо
бизнесът с проститутки
е еднакво добре разработен както в дивия капитализъм, така и в държава, която твърди, че е направила „творчески прочит" на Маркс. „Социализмът с китайска специфика" е дал плодотворни възможности не само на проституцията, иначе официално забранена, но е превърнал държавата в истински стъклен дом. Почти няма голям град без цяла плеяда небостъргачи, които нощем предлагат феерия от светлини. Строителството се извършва с ускорени темпове, а премахването на старите сгради, за да се освободи терен, не отнема много време и безконечни съдебни битки, както на други места по света. В Китай държавата и партията решават, общината отчуждава. Из западните медии често се появяват репортажи за протестиращи обитатели на нарочени за събаряне стари квартали. Обикновено бунтът им не трае повече от два-три дни, най-много седмица. Докато дойдат булдозерите. А и помощ от китайските медии тези нещастни хора не получават. Различни телевизии от Хонконг, който, макар и част от Китай, е нещо като държава в държавата и е ограден от останалата територия на страната с визов режим, следят подобни случки. Но пък тези медии обикновено са недостъпни в останалата част на Китай, където интернет страниците им най-често са и блокирани. Пресяването на интернет е другата неприятна изненада за чужденеца. Ако сайтовете от Хонконг и най-вече Тайван, иначе независима държава, която Китай приема за временно разбунтувала се провинция, някак не касаят европееца, липсата на Facebook за много хора би била кошмар. Социалната мрежа бе блокирана през лятото на 2009 в разгара на размириците из населения с мюсюлмани Синцзян-Уйгурски автономен район. Тогава властите обясниха мярката с това, че социалната мрежа изсмуквала прекалено много от китайския рекламен пазар, с което поставяла в неравностойно положение местните ресурси. Но след Facebook революциите в Египет и Тунис едва ли нещо е в състояние вече да премахне тази Facebook блокада.
Прокарвайки капитализъм сред подобни забрани,
Китай постепенно се освобождава от всичко
което е било традиционно за него само допреди 25 години. В момента на пръстите на едната ръка се броят местата в Пекин, където човек може да попадне на типични стари китайски постройки и съвсем малки ресторантчета. Изглед към тях няма от нито един от основните булеварди, най-вече този, водещ от центъра на столицата до новото помпозно летище - по протежение на пътя се виждат само метал, стъкло и реклами. Пекинската аерогара, строена специално за олимпиадата, е с размерите на 5 летища „Хийтроу". Истински мегаполис, сравнен с който, новият терминал в София, така радвал ни при откриването му, прилича по-скоро на малка автогара. Самото име България на малцина местни говори нещо. Което не е индикатор за интереса на официален Пекин към държавата ни, защото с времето той дори се е повишил.
Българският е един от езиците, на които продължава да излъчва държавното международно радио „Китай". Докато Би Би Си, „Гласът на Америка", „Франс ентернасионал", дори „Гласът на Русия" отдавна изхвърлиха българските си емисии зад борда, редакцията за България в радио „Китай" даже се увеличава. В момента там работят цели 15 души, сред които винаги трябва да има поне един служител с матерен български (в момента са трима). Останалите са китайци, завършили българска филология и специализирали у нас. Китайците с български са толкова много, че работят и извън редакцията. Такъв е шефът на предаванията за чужбина. Както и една моя добра позната - Вей, която в момента е в отдел на радиото, ангажиран с въвеждането на нови технологии. Сега отделът й разработва приложение за iPhone, чрез което новините на японски да са на разположение денонощно за потребителите на телефоните на Apple в Япония. Следващата година подобно приложение ще има и за България.
Радио „Китай" излъчва на цели 61 езика, сред тях и такива редки като есперанто и беларуски, който Александър Лукашенко се постара да превърне в маргинален и неизползваем. Освен разходите за заплати на всички служители, но и всякакви други консумативи и услуги, ползвани от този огромен персонал, китайската държава насочва към радиото и допълнителен бюджет, за да се организират конкурси, в които има
теоретична възможност да спечели и българин
Както се случи тази година. Конкурсът беше посветен на провинция Съчуан, пострадала сериозно след жестоко земетресение през май 2008 г., където възстановяването тече с пълна мощ. Спечелиха го десет слушатели от Унгария, Пакистан, Камбоджа, Испания, Германия, Турция, Русия, Мароко, Сенегал и България. И все пак страната ни се радва на внимание само на официално ниво. Не и сред обикновените хора.
Докато обменях валута в банката, служителката дълго време се потеше над графата „националност", без попълването на която компютърът не й позволяваше да финализира операцията. През 2008, след подобно мъчително търсене, жената чисто и просто въведе Румъния, което й звучеше някак по-приемливо. Този път името България, което на китайски се произнася приблизително като Бъджалия, създаде повече проблеми, защото в конкретната банка документите се попълваха само с йероглифи. Тя повика някакъв шеф и се започна едно безконечно търсене. Два пъти ме питаха от коя страна в края на краищата идвам, защото латинският надпис на паспорта нищо не им говореше. Накрая май се отказаха и сложиха първото, което им попадна. Въобще не съм сигурен, че съм бил определен като българин, не че има някакво значение в конкретния случай.
