Чарлс Форан, „Гардиан"
С началото на 2017 г. Канада може да се окаже последната имигрантска нация. Канадското правителство, както и по-голямата част от населението, вярват в ценността на имиграцията. През 2016 г. страната прие около 300,000 новодошли, включително 48,000 бежанци, и иска те да станат пълноправни граждани на държавата. Всъщност 85% от постоянните жители на Канада имат гражданство. Наскоро имаше определени опасения относно допускането на самотни арабски мъже, но иначе Канада приветства хора от всякакъв произход и с всякаква вяра. Торонто е един от най-многообразните градове в света, като половината му жители са родени извън страната. Ванкувър, Калгари, Отава и Монреал също не са далеч от тази статистика. Годишната имиграция е около 1% от 36-милионното канадско население.
На фона на това 2016-а беше втората поредна година, в която в много западни държави се засилиха антиимигрантските настроения. В много държави национализмът избуя, черпейки сила от фактори като расизъм, дискриминация и реч на омразата. В сравнение, почти безгрижната позиция на Канада за приемане на новодошли може да изглежда наивна. Но не е. Има практически причини за това вратите да се държат отворени. През 90-те години ниската раждаемост и застаряването на населението започнаха да забавят естествения прираст на страната. Преди 10 години 2/3 от ръста на населението се дължаха на имиграцията. До 2030 г. прогнозите са този ръст да достигне 100%. Икономическите ползи също са повече от очевидни, особено ако пълноправното гражданство се постави като цел. Правителството го повтаря, статистиката го потвърждава, всички канадци го виждат - многообразието подхранва, а не подкопава просперитета. Но въпреки чисто практическите съображения в това да останат имигрантска страна повечето канадци също така са философски предразположени към това да са по-отворени - поведение, което на мнозина други се струва объркващо, дори безотговорно.
Канадският премиер Жустен Трюдо формулира това в свое изказване пред „Ню Йорк таймс", заявявайки, че Канада може да стане „първата постнационална държава". „В Канада няма обща същностна идентичност", допълни той. Коментарът, направен през 2015 г., не предизвика никакво вълнение в Канада, но когато германският министър по европейските въпроси разбра за него, беше шокиран. „Никой европейски политик не може да каже такова нещо", заяви той. Мисълта беше прекалено радикална. За европееца естествено моделът на националната държава остава свещен и неприкосновен, без значение колко нестабилен или неубедителен е той в ерата на глобалната миграция и заличаването на границите. Модерната държава като концепция за относително монолитна етнически и религиозно група хора, управлявана от международни закони и пазена от национална армия, е отличителен белег на Европа. Да кажеш на италианците или французите, че нямат „обща същностна идентичност", вероятно не е най-добрата предизборна стратегия. За канадците, от друга страна, това изказване не представляваше нещо необичайно.
Трюдо всъщност можеше да поеме по друг път - давайки израз на тревогата сред канадците, че им липсва обща идентичност. Но той не го направи. Канадският премиер очерта, макар и индиректно, основополагащ принцип за Канада в ХХI век. Страната най-накрая може би е на етап, при който преминава към постнационализъм. По някакъв начин канадците винаги са мислели различно за своя континент като за обширни земи, заимствайки идеи от местните общества. От момента, в който европейците започнали да пристигат в Северна Америка, те били приветствани от местните, приучени да оцеляват и да процъфтяват на фона на много различни идентичности и обвързаности. Тази добронамереност често е била предавана по време на късния XIX в. и ранния ХХ век, когато канадските заселници причинили сериозни вреди на местното население. И въпреки че вследствие на това се е запазил един значителен дисбаланс, същото важи и за влиянието - моделът на алтернативния начин за принадлежност.
Разбира се, не всички канадци са съгласни с това. В Канада също има единични нападения срещу джамии и синагоги. Но 80 процента от канадците смятат, че мигрантите обогатяват страната. Канадската общественост и големите партии дори са на мнение, че квотите за прием на мигранти трябва да бъдат завишени. Мултикултурализмът в Канада е правителствена политика и отдавна не е мръсна дума, както в много европейски страни.
Според данните от преброяването на населението през 2001 година в Канада живеят 33 етнически групи, наброяващи повече от 100 хиляди души. А 10 етнически общности дори наброяват над един милион души. Тогава 16 процента от населението на страната са спадали към „видимите малцинства". Така канадската статистическа служба обозначава хората, които не са нито коренни жители, нито произхождат от Европа. Десет години по-късно - през 2011-а - те вече са били 19 процента от населението на страната. Прогнозите са, че през 2031 година „видимото малцинство" ще съставлява цели 33 процента от населението и вече няма да може да бъде определяно като малцинство.
За разлика от американците, които очакват, че идентичността на мигрантите ще се размие в общата американска култура, Канада залага на многообразието и не оказва натиск за адаптация към местната култура. Тоест канадската политика за миграцията и интеграцията не цели нито претопяване, нито създаването на хомогенно население, както е в Европа.
Канадският философ Маршъл Маклуън, който въведе понятието „глобално село", заяви още през 1963 година, че „Канада е единствената страна на Земята, която може да се оправя и без национална идентичност". Дали обаче Канада действително е голямото изключение в миграционната политика? И ако да, дали ще остане изключение?
Резултатите от последната анкета на института „Ангус Райд" от октомври 2016 г. показват известни противоречия: 68 процента от анкетираните заявяват, че са доволни от интеграцията на мигрантите, които познават. Също толкова голям дял от участниците в допитването обаче очаква мигрантите да се адаптират по-добре, а цели 79 на сто смятат, че миграционната политика трябва да служи на икономическите интереси и тези на трудовия пазар, а не на желанието на хората да бягат от кризисните региони.
Представителката на консервативния лагер Кели Лейч е против сегашната миграционна политика и се опитва да подражава на Доналд Тръмп. „Елитите се държат така, сякаш миграцията не е тема", казва тя напълно в стила на бъдещия американски президент. Лейч пледира за това силите за сигурност да правят щателни проверки на всички мигранти, като визира преди всичко мюсюлманите. През май консерваторите ще си избират нов председател и Кели Лейч води в нагласите. Ако тя се пребори за лидерския пост, на следващите избори може да се изправи срещу либерала Трюдо.
„Не са изключени изненади от популистите и в Канада. Същите сили, които направиха възможен „Брекзит" във Великобритания и Тръмп в САЩ, ги има също и в Канада, макар да действат по-приглушено", казва Франк Грейвс от Изследователския институт ЕКОС.
