В последното си писмо някъде около 1965 г. българският емигрант в САЩ Христо Серафимов пише до близките си в България, че иска да се прибере в Родината, за да види местността Арменица, над Сапарева баня, където е пасал кравите като малко момче. Тогава внукът му Славчо заедно с баща си Костадин отиват при председателя на Държавния съвет на Народна Република България Тодор Живков. В приемната на Живков Славчо за първи път пие бутилирана минерална вода и
опитва истински швейцарски шоколад
По това време тези стоки са изключително редки в България и се доставят само от чужбина, но в Държавния съвет на НРБ ги има, разбира се…! Без да се записват за среща с Живков, двамата разчитат на помощ от най-близкия до Първия – Милко Балев, който им помага да се срещнат с „вожда“. Целта на Славчо и Костадин е да питат дали ако Христо Серафимов се завърне в България, ще може да си получава пенсията в размер, какъвто получава в САЩ.
Милко Балев се обажда и Живков веднага ги приема. Славчо за първи път вижда Първия на живо. Живков им казва да пишат писмо до Христо и да му кажат, че ще го приемат в България, защото
той не е престъпник
понеже в онези години, когато е заминал за Америка (1913 г. есента – бел. на ред.), свободно се е пътувало до САЩ. Пенсията на Христо е в размер на 2500 долара. Когато Живков разбира това, започва да се смее и казва на посетителите си, че неговата заплата е 500 лв. Той ги уверява, че партията търси такива хора в чужбина, които да се завърнат, особено от Америка, защото на бедната балканска държава й
трябват долари
за да търгува със Запада. По това време доларът у нас се разменя за два лева, което прави по 5 хил. лв. на месец, ако Христо се завърне да живее в Родината си. Живков казва на посетителите си, че с тези пари тук могат да живеят „като бейове“! Първия ги уверява, че ще организира официално посрещане на Христо Серафимов на летището в София и дори предлага автоескорт до Сапарева баня! След това „вождът“ изпраща Славчо и баща му Костадин до стълбите на входа на Държавния съвет, ръкуват се и той иска да поддържат връзка. Живков ги уверява, че с тези 2500 долара, които ще разменят в България за 5 хил. лв.,
могат да купят един комбайн
за някое от ТКЗС-та в страната. Казва им също, че могат да идват по всяко време, за да говорят с него, уверява ги още, че ако Христо Серафимов се върне от Америка, тук ще го тачат почти като светец. Удовлетворени от срещата си с първия партиен и държавен ръководител, роднините пишат писмо на Христо в САЩ и го уведомяват, че няма проблем да се завърне в Родината си, като му обясняват и предложените от Тодор Живков условия. Получавайки писмото, от вълнение Христо получава масиран инсулт и остава неподвижен в продължение на няколко години. В Америка го гледа друг българин. На 1 юни 1967 г. роднините на Христо разбират за
неговата кончина в Детройт
Той е погребан в българско гробище в Охайо. Държавата в онези години наистина се е нуждаела от конвертируема валута, особено от американски долари, за да осъществява търговия навън, където разплащането извън Съвета за икономическа взаимопомощ на социалистическите страни става именно с долари. В същото време е известно, че партията има изградени и действащи над 70 външнотърговски дружества, които работят извън България на принципа на частни фирми, приходите от които са отново за партията и държавата, както и за нечии частни джобове. В този смисъл едни 2500 американски долара биха били едва капка в морето за бюджет за външна търговия с конвертируема валута!
Каква е истината, дали наистина Живков щеше да посрещне Христо Серафимов на летището и да му осигури официален ескорт до родната му Сапарева баня, не можем да знаем днес. Има обаче и още една гледна точка. Едно евентуално връщане на стар емигрант, при това именно от САЩ, би могло да бъде използвано много умело и успешно за пропагандно-политически цели от управляващата комунистическа партия у нас. Едно е сигурно, всяко завръщане в България на емигранти във времената на комунистическата диктатура у нас, винаги е било рисково, защото едно се говореше, друго се мислеше, а съвсем трето се правеше, такива бяха времената и нравите в социалистическа България! Заради това „шансът“ на Христо Серафимов може да се тълкува и като спасение, което за него за съжаление завършва със смърт.
