Доналд Джейк Джефърсън, един ,,американец” от Барутин

Американски дипломати рядко стъпват в Родопите. Поне в граничното с Гърция село Барутин със сигурност не са се появявали никога. Каква огромна грешка! Защото именно там щяха да срещнат един верен сънародник, който е поставил на­чалото на славна американска фамилия по тези земи. Макар навремето, когато още го водели българин, Доналд Джефърсън да си избрал името съвсем случай­но, заради известни звукови съв­падения с дотогавашното Джаферов, днес той и семейството му са вече напълно осъзнати американ­ци. Уверява, че никак не е трудно човек да се усети в друг етнос. Решаваш, сменяш си името с американско и то започва да ти идва отвътре. С което тотално оборва теориите на някои етнолози и историци на­чело с фамозния проф. Божидар Димитров, имайки предвид обик­новено Македония, че не можело току-така хората да си сменят националната принадлежност. Да, бе, да. Ето, че може.

Доналд Джейк Джеферсън, както е дословно по паспорт, все още живее в долната част на Барутин. Мечтата му обаче е да отиде най-сетне в Родината. Засега все още не я осъществява по ред причини. Най-малката е, че не знае английски. Разбира се, той би могъл да кандидатства по обичайния ред за зелена карта и като стотици българи да я спечели. Но някак не подобава на един истински американец да седне да залага  бъдещия си живот в САЩ на томбола. Поради което засега Доналд крои по-скромни планове да се премести първо в Испания. Там от години живеят тъстът и тъщата му.

,,По-рано идваха за по месец. Но колкото повече стоят в Испания, толкова по-рядко се връщат", разказва Доналд.

Като всеки уважаващ себе си американец Джеферсън от Брутин също е демонстрирал неведнъж неограничени възможности. Той е роден през 1971-ва - поколение, на което се полага да отдаде част от младостта си в родната казарма. Но не и за Доналд.

Известно време идвали някакви повиквателни, на които не обръщал внимание. Един ден през 1990 г. работата обаче станала напечена. Разбрал, че военна джипка се е запътила към селото специално за него. Именно в този момент се сетил, че преди време му намерили някаква малка хернийка, с която сигурно можел да си кара и до живот. Но пък си казал - защо да не ми я оперират сега... И докато джипката пътувала към Барутин, той се отправил към болницата в Смолян. Приели го те там, но още на следващия ден негови агентки сред медицинските сестри му докладвали, че лекарите го изпели на военните командири.

Болницата щяла да отложи операцията, докато армията си го вземе. А вече като се закъл­не пред знамето на тази тол­кова чужда за един америка­нец държава и им падне в ла­пите на армейците, иди, че се оправяй. Затова Доналд на секундата се изнизал от Смолянската болница и се прех­върлил тайно в Старозагорс­ката. Тук медицинският персонал не само не бил толкова склонен да го предаде в ръце­те на униформените, но и имал готовност веднага да го сложи под ножа.

„След всич­ко това се пробваха още един-два пъти да ме призова­ват в армията, последно май беше през 1997-а. Накрая се отказаха", доволно рапортува Доналд. Иначе той няма ни­що против да е войник, но да е в неговата държава: „Ако живеех в САЩ, сигурно щях да постъпя доброволец, пък ако ще да ме пратят и в Аф­ганистан или в Ирак!"

Докато наборите му наби­ват крак по плаца или пазят границата с Гърция и Турция, Джеферсън тъпче граничната бразда. Преминава я почти всеки ден. Ни кльонове, ни граничари са в състояние да го спрат. „Не помня колко пъти съм пресичал. Сигурно са стотици. Бях научил всич­ки пътечки и пролуки", хвали се бившият българин. По ед­но време дори американска­та му същност не била толко­ва популярна из региона, колкото уменията му да пра­ви границата достъпна. За­почнали да го търсят, та нак­рая си изкарвал прехраната с прокарване на роми в Гръц­ко. Там събирали диворастя­щи гъби, а продукцията пос­ле той продавал на търговци в България. „Никога не е имало засечки", уверява До­налд.

В селото обаче са на друго мнение - злословят, че гърците са го вкарали в черния списък на лицата, на които е забра­нено да влизат в страната им. Което, естествено, Джефърсън отрича. „Как, бе!? Гра­ничните полицаи на КПП-то, като ме видят, и отдалеч започ­ват да се забавляват с мен. Питат ме кой съм. Казвам им, че съм Доналд Джефърсън. А те: „Да, да. Аз пък съм Барак Обама."

Е, в живота му има и някоя друга спънка. Като почнем от факта, че родителите му въобще не са го планирали за американец. По рождение е Али Османов Джаферов. Известни събития от 1984-та са причина за първата модифи­кация на имената му и може би поставят началото на ет­ническата му трансформация - против волята си става Мирослав Савов Джаферов. Все пак при него има известен бонус - фамилията не се пипа. „В училище ни предупре­диха, че който отказва да си сменя името, няма да го пускат да учи. Три дни не ходих в часовете. Накрая се предадох. Оттогава ми се отврати животът тук."

България може и да е загу­била един достоен гражда­нин. Но пък САЩ са спече­лили янки, в чиято душа, по подобие на мнозинството от американския народ, поняко­га се обажда дълбоко скрита­та английска жилка. Именно тази характерна особеност на американските етнически по­тайности подтиква родопския Доналд Джеферсън да приба­ви към името си и едно „сър". В хаоса на първите години на демокрацията, когато всички вкупом се втурнали да си връ­щат имената и съдилищата разглеждали подобни дела по инерция и без да вникват много-много в тях, не било проблем Мирослав да стане Доналд. Но вече Доналд да се превърне в Сърдоналд дори на българското правосъдие му се видяло много.

Съдийката от районния съд в Девин отсякла, че „сър" е титла и тя няма необходимите кралски пълномощия, за да му я връ­чи. Това, разбира се, не зна­чи, че при необятните юри­дически възможности, които съществуват в България, с добра адвокатска подкрепа човек не може да си се кръсти и Сърдоналд.

Доналд обаче се оженил и наместо да хвърля усилията си за благородническа титла, ги

пренасочил в разширяване на американския род. Съпругата му е Ева Джефърсън. Синът им, който се­га е на 17 г., се казва Томас и от името на третия амери­кански президент го дели са­мо буквата „ъ" във фамилия­та. Дъщерята Сара е на 18 г.

Най-младият от рода обявя­ва, че е яко да е Джефърсън, защото се чувства отвсякъде американец. А каква музика харесва? „Много ясно, че чалга", отсича Томас.

Доналд никога не е гласу­вал на български избори, ко­ето е в реда на нещата за чужденец. На един от вотовете решил да се кандидатира за кмет. От­както е паднал комунизмът, селото е напълно изоставено. Имало мина, хранила 70% от жителите, още през 1990 г. я закрили. Улиците не са виж­дали асфалт от Бай Тошово време. Единствените нови неща са от ДПС - паметна плоча за пострадалите от възродителния процес, ре­монт на джамията, ежегодни митинги с призиви да се връ­щат ислямските имена и куп празни обещания. Работа ня­ма, затова и вече почти няма млади хора.

От 2,000 души някога сега Барутин е намалял почти с 800. Доналд смята, че това е идеална база за един успешен мандат. Но, както може да се очаква, не бил избран.

Затова със същата лекота Доналд решил да се разде­ли с Барутин. Вече живее в Гоце Делчев. Какво пък - не са първите от рода, на­пуснали селото. Вуйчото на Доналд е емигрирал още през 1954 г. в Канада. Там моментално се прекръстил на Сънди Локар, на следващия ден се почувствал чист канадец и пове­че не се е връщал.

 

След като Али може да е Доналд, защо пък ДПС да не прави митинги и молитви точно пред читалище с името ,,Васил Коларов”?

Семейство Джефърсън в пълния му блясък