Мирослава Иванова
Иво Иванов е от онези хора, които те карат да се замислиш кой си и какво се случва в твоя живот. Той живее в Канзас и се „връща" в България всяка седмица на страниците на някои печатни и електронни медии.
Как се реши да заминеш за Щатите? По принуда ли тръгна?
- Заминах преди 17 години, за да следвам психология в Канзаския университет и най-вече за да разширя кръгозора си. По това време Америка беше енигма. Отчаяно исках да открия сам за себе си Новия свят, вътрешната динамика на неговото общество и мисленето на хората му. Нямаше принуда. Единствено вътрешна необходимост да надникна отвъд желязна завеса, която ни ограничаваше с години, и да нахраня изтезаващото ме любопитство. Следването ми стана възможно благодарение на финансовата подкрепа на един близък приятел на баща ми, арменец, емигрирал в Лос Анджелис в края на 60-те години и станал проспериращ банкер.
Отведнъж ли отиде, или на отивания и връщания?
- Не, не отведнъж. Моята идея беше да взема каквото мога от Америка и да се върна. Да завърша университета, да пътувам навсякъде, да използвам всяка възможност за усъвършенстване, да видя точно какво са имали предвид Стайнбек, Твен, Керуак и да прибера себе си и всичко, каквото съм научил, обратно в България. Но стана така, че започнах работа, срещнах едно момиче на име Джейми, което стана моя съпруга, родиха ни се деца, времето неусетно отлетя. Ето че днес имам две националности и два дома от двете страни на Океана. Без да съм се опитвал целенасочено, успях да открия някакво оптимално пространство в този дуализъм и намерих начин да живея и да функционирам в него без особен проблем.
Твоето мнение за емиграцията като начин на живот?
- Зависи от човека, възрастта и ситуацията. В моя случай адаптацията премина относително безболезнено, защото бях млад, пълен с енергия, жаден за нови авантюри и преживявания и необременен от отговорности. Ако отнемем едно от тези неща, всичко се усложнява. Според класическия емиграционен модел всеки човек би трябвало да премине няколко стандартни фази на адаптация. Най-тежката е „отрицанието", в която човек инстинктивно отхвърля почти всичко свързано с новата му среда. Храната не му харесва, хуморът е „глупав", хората са „тъпаци" и т.н. Най-тъжно е, когато тази фаза продължи с години, тъй като човек практически се превръща в изолиран „социален инвалид". Виждал съм толкова много хора, които просто отказват да научат езика, да възприемат популярната култура и да се впишат в обществото. Затварят се изцяло в тесен и удобен етнически кръг, в една микро България и не излизат от нея. Това ограничава възможностите им в живота и донякъде обезсмисля решението им да емигрират. Но ако погледнем философски на нещата, не смяташ ли, че всеки човек е малко или повече емигрант?! Говоря за вътрешната емиграция, за тенденцията да се затваряме, да правим свои малки държави, където и да се намираме, и да пускаме вътре само хората, на които сме „издали визи". В „Криле на желанието" Вендерс беше казал, че в днешно време има толкова държави, колкото и хора. Струва ми се, че това е универсална истина и човек трябва да се бори срещу натурата си, за да отвори насила съзнанието си към новото и непознатото.
Не мислиш ли, че понякога емигрантството се драматизира?
- Логично. Емиграцията е драстичен акт, в който често има повече драма, отколкото в Народния театър. Всеки път, когато човек откъсне корените си и започне живота си отначало, се случват безброй непредвидени неща и екстремни ситуации.
Къде е патриотизмът в емигрантството? Носталгията патриотизъм ли е?
- Думата „патриотизъм" девалвира в последно време, особено тук, в Щатите, и когато трябва да я употребявам, го правя с колебание. Според мен, ако не обичаш страната си и не си признателен на мястото, което те е формирало като човек, нещо не е наред с теб. Вярно е, че светът се е смалил, всичко се глобализира и границите стават все по-невидими. Малко или повече всички сме вече граждани на света. Но средата, в която си прекарал първите седем години от живота си, става завинаги част от тебе, независимо дали го признаваш или не. Човек може да избяга на 10,000 км от нея, но това няма да му помогне да избяга от себе си. Всичко, което съм като човек, като характер и като способности, дължа на България. А иначе носталгията и патриотизмът по дефиниция са различни понятия, но не са взаимно изключващи се. Трябва да обичаш едно място, за да изпитваш носталгия по него.
Как си изкарваш парите в Канзас?
- Занимавам се с прекалено много неща. Директор по маркетинг съм в една социална компания, където нося много шапки едновременно. Измислям видео, радио, билборд и печатни реклами; графичен дизайнер съм, създавам, обновявам и поддържам интернет страницата и нейното съдържание; организирам различни финансови кампании, комуникирам с пресата, осигурявам контакти с щатското и федералното правителство и т.н. Едно от основните ми занимания е продукцията на дигитални филми. Оборудвал съм министудио, в което правя всичко - от „а" до „я". Пиша сценариите, режисирам, снимам, монтирам, правя специалните ефекти и компютърната анимация, монтирам звука, музиката и накрая дори правя дисковете и техните обложки. Имам роботизиран DVD репликатор, който мога да програмирам, преди да си тръгна от работа. Когато се върна на сутринта, имам 200 готови диска. Става дума предимно за тренировъчни, образователни и рекламни филми. Преди няколко години направих успешен дигитален видеоучебник по футбол, който продадох на фирмата „Уилсън". Те го разпространиха в десетки хиляди бройки и го приложиха към футболните топки, които продаваха във веригата магазини „Таргет". В момента правя голям видеопроект за бившия треньор на националния отбор по волейбол на Щатите Тери Лискевич. Естествено, занимавам се и с много журналистика. Публикувал съм доста материали в най-големия вестник в района „Kaнзас Cити стар". Също така тренирам и детски отбор по футбол, който играе официални мачове всяка събота.
Какво си учил в България?
- Завърших Националната спортна академия със специалност баскетбол. Може да звучи налудничаво, но за мен НСА е съкровищница, от която човек може да излезе изключително обогатен. Важното е да го иска. Ако си поставиш за цел не просто да издрапаш, а да разбереш всеки предмет, излизаш от академията с комплексни и разностранни познания. До ден днешен помня всеки ензим, участващ в гликолитичната верига, мога да рецитирам степените на тромбокинезата и помня латинските наименования на повечето човешки кости. Не съм ги зубрил тези неща, а съм се опитвал да вникна в тях и да ги разбера. Сама по себе си информацията е просто информация. Но когато е организирана в комплексно познание, тя се превръща в суровина за творчество и импровизация.
Как намираш историите си, и по-специално тези, на които „не им трябват украса, метафори и хумор, не им трябва дори разказвач"?
- Историите... Откъде ли идват историите? Много интересно, но дори не съм се замислял... Страдам от много остра форма на информационна болест и винаги имам маниакалното усещане, че някъде точно в този момент се случва нещо, което ще ми се изплъзне и което трябва да открия и да науча. Чета непрекъснато и се мотая из всички измерения на медийното пространство, страшно много пътувам, ходя по мачове, тренировки и т.н. Шофирал съм например 24 часа във виелица, за да гледам на живо един обещаващ десетокласник на име Леброн Джеймс. Когато чуя за някой интересен играч или уникална личност, полагам усилие да се срещна с него. Знаеш ли, историите са навсякъде около нас, но човек не може да ги чака пасивно. По-добре е ти да отидеш при тях, отколкото те при теб. Обичам много пътя и неизвестностите му. Там, без да искам, откривам много съдби. Предпочитам да живея активно, в океан от неизчерпаемо детско любопитство. Може би затова главата ми е пълна с безброй ненаписани истории, които чакат да бъдат разказани. Когато ми предложиха да пиша в „7 дни спорт", си казах: „Ох, слава Богу, най-после ще намеря катарзис за цялата тази планина от информация."
Коя е любимата ти история или съдба от тези, които си описал?
- Много ми е трудно да ги класифицирам. Винаги съм изхождал от тезата, че зад всеки успех или провал се крие нещо много повече: житейски драми, жертви, лишения и уникални обстоятелства. Един троен скок на олимпиада трае 7-8 секунди, но как е стигнал този човек дотук, колко години е инвестирал във всяка една от тези секунди, какви препятствия е прескочил и колко съдби е докоснал... Надниквайки под повърхността, под златния медал или последното място, откриваме най-ценното - това, което ще ни направи по-мъдри и дори може да промени мирогледа и живота ни. Една от любимите ми истории беше тази за Дик Хойт, осакатения му син Рик и тяхната бяла лястовица. Плаках, докато писах статията, и дори днес да я прочета, сигурно пак няма да знам как да сдържа сълзите си. Много бях щастлив, когато семейство Хойт се свърза с мен, за да ми благодари, тъй като се оказа, че били затрупани с писма от български читатели. Друга история, която обичам, е тази за „тайнствения Дядо Коледа" Лари Стюърт. Знаех, че не му остава дълго, но бях смазан, когато научих, че е починал само две седмици след като се срещнах с него. Преди да си тръгне завинаги, Лари успя да изпълни последната си мисия и да раздаде над $100,000 на хора на улицата. Сякаш искаше да извърши още едно добро дело, да изпрати още една последна Коледа, преди да каже „сбогом".
