Радостина Колева
Cultinterview.com
fb.com/Cultinterview
Пет момичета - колкото крехки, толкова и стабилни, колкото фини, толкова и мощни. Какво ли не изсипаха върху гимнастичките ни от ансамбъла по художествена гимнастика през последните месеци, но те успяха да сбъднат не само своите, а и нашите мечти за медал от най-големия подиум за един състезател - Олимпиадата.
Видях се с капитана Михаела Маевска. Тя, както и Цвети, Ренета и Християна, напуснаха кораба и животът им вече тръгва в различни посоки, въпреки че те продължават да си пишат в общия им чат. Не знам дали Михаела изглеждаше уморена. Може би по-скоро надделяваше успокоението, че върхът не е останал химера.
За кого си „Мише"?
- За всички мои близки. От малка ми казват така и то си остана. И който иска да се обърне така към мен, също не е проблем.
Кога ти идва да се скриеш? Така или иначе вече си пред лицата на хората...
- Често ми се случва напоследък. Но най-много исках да се скрия на Европейското първенство, когато ни сбъркаха музиката и ние стояхме на килима настрани, като наказани. Чудихме се какво се случва и какво ще стане.
Буквално ми идеше да се скрия под килима. Иначе гледам да съм много любезна с всички - почти не отказвам да говоря с някого, да се снимат с мен или да дам автограф, както се случва понякога. Но като цяло и на мен им идва малко повече и ми се е искало да се затворя вкъщи. Това определено се увеличи през последните месеци, но хората са го казали - всяко чудо за три дни. И интересът значително намалява. Първите дни, след като се прибрахме в София от Олимпиадата, не знаехме какво се случва. Сега вече си тръгвам щастлива от спорта и от кариерата и знам, че съм постигнала всичко, което поисках.
Какво струваше всичкото това очакване?
- Струваше 18 години от живота ми, от които 8 години плътно в националния отбор. Това са много лишения, изискваше се много постоянство, всекидневни тренировки. За тези 8 години сигурно 8 пъти бях готова да се откажа. Но това продължаваше точно 2 часа, след което треньорката веднага ме връща в залата. Един разговор и... обратно в залата.
С какви думи успяваше да те върне?
- Че това е моментно и ако искам да следвам мечтите си, трябва да продължим. На всеки му писва да прави каквото и да е. Всъщност знаех, че няма да мога да се откажа, но се пробвах (смее се).
Минаваше ли номерът?
- Надявах се да спестя поне една тренировка, но и с това не минаваше. Връщах се в залата и си довършвахме предвиденото за деня.
До голяма степен всичко е въпрос на нерви. Но човек трябва и да изпитва удоволствие от това, което прави.
А то кога идва?
- Когато виждаш постигнатите резултати. Тогава и мотивацията е още по-голяма, и самочувствието. Иначе излизаш и играеш като мишка. Не от всяко състезание сме се връщали с медали и след едно подобно, дори и второ, ние се отчайваме и трябва някой да ни вдигне, за да се почувстваме силни отново.
Толкова години досега нямахме време да се зарадваме на нито едно постижение, защото знаехме, че предстои още и още. Затова този път се наслаждавахме само и единствено на медала, защото ни е последен.
И сега, като не бързаш сутрин да станеш?
- Бях за седмица на почивка - ходих на възстановителни процедури, бях на плаж. Но като цяло ставам, извеждам кучето, ходя, когато се налага, до Спортната академия, където уча в „треньорски профил". Идеята ми основно е да остана в спорта, защото едва ни нещо коренно различно ще ми е толкова познато като това, което съм правила досега в живота си.
Представяш ли си как готвиш гимнастички за след 12 години примерно?
- Да, защо не. Мотивирана съм да го направя и нямам търпение да започна.
Кой е най-скучният момент в гимнастиката?
- Еднообразието, произлизащо от всекидневните тренировки. Всеки ден правим абсолютно едно и също - от загрявката до края на тренировката. Цяла година играем едни и същи съчетания до голямо състезание. Повтаряме едни и същи елементи - само и единствено тях. И това 6 дни в седмицата. В единствения почивен ден се чудя кое по-напред да свърша. Затова ми е идвала мисълта за зарязване на всичко. А имам и други интереси извън залата. И след като вече не тренираме, се оказа, че са се насъбрали доста неща.
Имала ли си притеснения, че нещо няма да ти се получи?
- О, да, особено когато ми се наложи 1 месец преди Световното първенство в София да ми се направи операция. Преди 4 години беше по същото време, пак в годината на олимпиадата. Тогава там, в Лондон, не ни се получиха нещата и си казах, че не исках да се повтаря същото... Много ме беше страх, но нямах избор, трябваше да се подложа на тази операция. Обаче не си представях как след 3 седмици ще играя на състезанието. Даже писах на Любомира (Казанова - б.а.) и Снежи (Дечева - б.а.), които ме заместваха, да се готвят.
Последното ми притеснение беше след квалификацията на Олимпиадата в Рио. Ние бяхме на 7-о място и не знаех как ще ни допуснат до медалите изобщо. Вътрешно си го преживях и се примирих. Така ми мина целият ден. На следващия имах друго мислене.
Знаех, че трябва да изляза и да играя като за последно. Бяхме супер отчаяни. Всъщност до последно трябваше да излезем под друг номер - 3-ти и 5-и, но ги смениха. Поне този път беше за добро (смее се). Последните поддържат напрежение у всички преди тях.
Пострада ли личният ти живот заради годините в гимнастиката?
- Не бих казала, защото сега ще имам достатъчно време за него. Минах през някои не толкова хубави моменти, но не бих казала, че са заради гимнастиката. Можеха да се случат и без нея. И имах достатъчно време да ги преживея, без да ми попречат на кариерата на състезател.
Докато сме в залата, не сме спирали да живеем... Чувствам се щастлива със сегашния си приятел, въпреки че е още рано да се каже. Все се случват много бързо събитията и не смея да кажа нищо генерално.
Правиш ли компромиси спрямо хора, влезли в живота ти?
- Правя. Склонна съм да простя много неща, стига да не са пряко свързани с нараняване. Има непростими действия. И аз не ги простих. Но съм добричка с хората, не се карам. А не обичам и някой да ми се кара. По-добре да си тръгна, отколкото да ставам пряк свидетел на скандал.
Казваш: достатъчно ти викат в гимнастиката, че и на друго място да ти се карат.
- Да (смее се).
Как изглеждат моментите ти на почивка?
- Честно казано, по друг начин си ги представях (широка усмивка). Наистина искам да отида някъде с приятеля си и да не мисля за нищо друго, а само да се наслаждавам на почивката. Иначе дори и в момента на разговора ни си почивам, защото не ми е натоварващо.
Как си подредила пъзела за бъдещето си?
- Не мисля да бездействам, не бързам и да се омъжвам отново. Понякога си мисля, че времето ми тиктака, но всъщност не е така. Надявам се да си създам хубаво семейство. За дете още ми е рано, тъй като буквално тъкмо излизам от залата и ми трябват няколко години, за да се видя къде се намирам.
Защото там влизаш в друг филм.
- Да, влизам в другия филм и... това е (смее се).
На кого би отделила свободните си 5 минути?
На семейството си. За тях винаги съм имала най-малко време. Даже през миналата седмица се пошегувах с майка ми, че за пръв път сядам с нея на кафе някъде навън. Не съм свикнала да излизам никъде, а ето, че ми се случи да хапна с баща ми в ресторант...
