Мария Силвестър за кратко време стана едно от най-популярните телевизионни лица в България. Причина за това, разбира се, бе Азис, който я покани във вече несъществуващото си шоу. Там Мария бе в целия си скандален блясък. След това се "пресели" в БНТ, където бе уж репортер, уж водеща на предаване, но... не като другите. „Най-хубавото в това, което правя в БНТ, е, че не съм нито журналист, нито актриса, а нещо някъде около средата. И ми е много удобно и приятно."
Родена е в София през 1977 г. В университета записва право. В трети курс взима всички изпити и с чиста съвест казва „край", защото разбира, че това не е нещото, с което иска да се занимава. „Установих, че губя страшно много енергия за нещо, което не ми харесва. Не знаех, че съм имала желание за изява в една по-артистична сфера. Тогава това беше като спонтанен порив, знаех 100%, че трябва да спра, но не знаех защо."
Започва телевизионната си кариера с рубриката „Мери Репортери" в ТВ7. Тогава се ражда образът на бъбривата репортерка, която среща хора на улицата и разговорът изглежда привидно безобиден, докато в един момент не се разсмееш до сълзи или ти се поднесе поразяващо тъжна истина за живота (виж например тук, тук, тук + видео накрая на интервюто). Преди лятната ваканция Мария бе водещ и репортер в предаването по БНТ „Неделя по Три". Бившият модел казва за себе си, че няма его. Женена е за актьора Силвестър Силвестров, познат и като член на група "Братя Мангасарян". Техният петгодишен син Давид стана почти „съучастник" в интервюто.
- Водещи, модели и публични личности обикновено искат да говорят пред медии. А ти си по-сдържана. Защо?
- Ами аз съм казвала, че преекспонирам образа си в това, което правя, и там съм достатъчно честна. И хората, които имат сетива, могат да разберат колко съм открита, аз наистина съм 100% там. И не смятам, че личният ми живот трябва да бъде излаган на показ. Това за мен е много интимно и е съкровена територия. И там няма място за други, той затова е личен живот. И не разбирам хората, които показват всичко от себе си пред медиите.
- Имало ли е опити за пробив в личния живот?
- Много пъти. Откакто съществува едно предаване например, непрекъснато искат да влизат вкъщи и да видят как готвим. Но това няма как да стане, не може да се случи. Не го разбирам, не го приемам. Ревнива съм по отношение на личната територия.
- Има ли нещо, което те е разочаровало от медиите?
- О, не. Всеки си е в неговия си филм. Аз когато не харесвам нещо, го казвам. Има си медии и медии. Както си има водещи и водещи, и актьори и актьори. Подходът на човека си е негов личен избор и отговорност и мен това не ме засяга.
- Твое дело ли е този особен образ, който в крайна сметка се роди от репортерството ти?
- Не мога да кажа такова нещо, защото, за да направя това, то е било свързано с хора, които са ми гласували доверие, сценаристи и т.н. Аз започнах случайно. Замествах момиче, което трябваше да прави рубрика, но не беше одобрено и аз по стечение на обстоятелствата трябваше да го заместя... И взе, че се получи много добре - от раз. Хората, които направиха това, рискуваха и не знаеха какво ще се случи. Тогава се роди образът и рубриката „Мери Репортери".
- Как намираш хората, с които говориш?
- Не съм ги търсила, те ме намират. Просто имам сетива да ги виждам. Те са на улицата, около нас. Просто ние имаме вътрешна нагласа това, което не ни изнася, да не го виждаме. Клошари, бездомни, бедни хора... които се оказва има какво да кажат. Най-странното е, че те, бидейки в тази ситуация, са много позитивни и гледат на живота много ведро.
- Какво ти дава това общуване?
- Това, което правя, има изключителен психотерапевтичен ефект. Поставяйки егото си на изпитание във всякакви форми, получавам голяма сила. По някакъв начин вкарвам в този филм егото си съвсем умишлено, за да може да разбере кой командва тук. Да разбере, че не командва то (смее се). Аз преди наистина страдах от такива неща, свързани с его. Сега на мен най-много ми пука за вътрешното ми състояние и да съм окей във взаимоотношенията си с хората. Сега мога да отида по кецове на каквато и да било събитие. Да не говорим, че не ходя на такива събития - светски, суетски (смее се). Не ме хранят по никакъв начин, даже те се хранят с мен. Хората там, вместо да си гледат душите, стоят и си гледат дрехите. Просто не ми е готино някак, не им вярвам, когато подхождат така. И тъй като на тях пък си им харесва, единственото, което мога да направя, е да не съм там, а на по-интересни места.
- Има едно твое видео от улицата с две баби клошарки, които се карат. Едната е от СДС, другата - от БСП. Ситуацията беше много смешна, но и някак натъжава. Тези образи натъжават ли те?
- Ами всичко това общо взето е смях през сълзи. Имаме две гледни точки, които се срещат и са много крайни. Но те са там, на улицата, ние просто не ги виждаме. Целият живот ни е такъв. Това е положението. Той е такъв, какъвто е, колкото и да се съпротивляваме или анализираме. Чувството е противоречиво колкото и животът. Това ми отвори сетивата да осъзная, че нещата невинаги изглеждат такива, каквито са, а са многопластови. Никога едно нещо не е просто смешно, а друго - просто тъжно. Те просто се преливат, това е интересното на живота... Аз наистина много искам да правя документални филми.
- Кога може да стане това?
- Очаква се, одобрени са даже две предложения за документални филми, което ме прави изключително щастлива. Засега няма да издам нищо, няма смисъл да се говори, преди да се случи. Но през новия сезон би трябвало да бъдат представени два документални филма. Те са за БНТ и са вътрешна продукция.
- Кои са случаите, които са ти оставили особено траен спомен?
- Всички неща, които съм снимала, са ми оставили много траен спомен. Например в БНТ снимахме жена от Ловеч - Мая, която ровеше в боклука. Аз тогава очаквах просто да се появи образ, и тя се появи - като специален подарък. Та Мая беше най-чистото същество, с което изобщо съм говорила. И тя, човек, който рови в боклука, се обръща и ти казва неща за твоето его - как човек да израсте над егото си, да се пребори с него, да обича ближния си, хората наоколо. И тя каза, че имало още много да работи в тази насока.
- Защо в един момент тези хора според теб се отклоняват от релсите?
- Защото им писва просто. От клишетата, от рамки. Те излизат извън рамките всъщност, извън концепцията на общоприетото, с която всички се съгласяваме. Независимо как обаче, всеки намира някакъв начин да се изплъзне от това клише. Тези хора са най-смели. Те направо прекосяват границата с взлом. И не им пука. И това, че ние ги наричаме някакви си, това си е лично наш проблем. Те са обикновено най-свободните хора, които съм виждала. Което е пълен парадокс, защото хората, претендиращи, че са интелектуалци, твърдят, че са свободни. Обаче ние сме ограничени в рамките на класификациите. Искаме да контролираме положението през цялото време, а не може. Всички сме чували, че трябва да приемаш нещата и хората такива, каквито са, но никой не знае как точно става, това е тип преживяване. Докато не стигнеш до него, нямаш възможност да го разбереш. А преживяването става, когато се поставиш в самата ситуация. Аз съм живяла при цигани, търсила съм хора на странни места. Това са противоречиви неща, които са ми много приятни, защото ме карат да достигна до лично мои изводи. Някой може да пита как мога да живея например в ромската махала пет дена, без това да ми се отрази. Ами отразява се, но това, което ми е донесло, е много по-богато преживяване от което и да било друго. Днешните ми изводи са най-голямото богатство, до което стигам.
- Къде живееше тогава при ромите?
- Пет дни живях при едно семейство, в една стая с тях. Те са много готини и приятни и в мига, в който щракнеш с пръсти, всички вкупом започват да се забавляват. И пак с едно щракване на пръсти всички започват да се оплакват. Ето за това противоречие става дума, аз много ги харесвам противоречията... Но това, което ми направи впечатление, което сами те казаха, е, че всъщност очакват някой друг да им помогне, да им даде пари, да им свърши работата, да им построи къщата... И това трябва да е държавата, или някой там - неопределено кой. Това между другото се оказва голям проблем за всички хора, защото очакват нещото да дойде някъде отвън. А то не идва отвън и най-големият парадокс е, че идва отвътре... Целият ми живот до този момент ми е доказал, че когато аз реша, когато построя моята реалност, както поискам, нещата се случват така, както поискам. Когато много силно вярвам в тях, когато изчистя себе си, мислите, тялото си от всякакви чужди налепи във вид на очаквания, изводи, стремежи, когато стигна до самата себе си, тогава знам най-добре какво искам. И то не зависи от държавата, от политиците или някой друг, а само от мен. То е като пренастройване, сменяне на файл, но без „вируси".
- В едно интервю казваш, че в един момент от живота си си променила начина си на мислене и оттам всичко около теб се е променило?
- Това е уловката - всичко зависи от теб самия. Когато не си го преживял, за теб това е просто теория, струва ти се, че някакви хора дрънкат някакви глупости. Малко те дразнят тези неща в началото. После минаваш през всичко, прочиташ всичко, след което и това минава. И накрая остава есенцията. Тогава си независим и просто намираш своята истина някъде там, измежду всички прочетени неща. Но докато не го преживееш и не вземеш свое вътрешно решение сам да моделираш каква да е реалността ти, нищо не знаеш.
- А могат ли да повярват на това, което казваш, бедни хора, да кажем, хора със социален проблем? Говорихме за ромите преди малко...
- Ами в някои случаи те нищо не правят. И се оплакват от това, в което се намират. Не искат да се измъкнат от махалата, да започнат работа. Мъжът от ромското семейство например каза, че не иска да става в 10 ч. сутрин и някой да му е шеф, да го командва. Само че точно заради това ти стоиш и си караш каруцата и ровиш по кофите. И щом това за теб е окей, не можеш да виниш никой друг, защото не правиш нищо, за да промениш тази реалност. Повярвай ми, че ако той реши да промени реалността и се напъне малко, за което трябва дисциплина, решителност и подкрепа на близките, ще стане. Защото, ако говорим за ромите или независимо за кого - ако хора поискат да променят реалността си и са решили да поемат този път, постигат чудеса. Само защото излизат от клишето и разчупват очакванията на другите. Няма социални групи, категории и др. Всеки е ценен сам за себе си. И е важен за вселената точно толкова, колкото всички останали.
- Прагматично ли е това схващане, или е теория, свързана с духовни учения?
- Чисто прагматично схващане. Преди четях какво ли не, но накрая стигнах до извода, че истината е една и съща. Толкова трудно се стига до нея и същевременно е проста. И като стигнеш до нея, ти идва да си удариш главата в стената. Много са прости нещата - живей чист живот, храни се с чиста храна, имай абсолютна хигиена в мислите си или поне се старай да я имаш, защото това е почти невъзможно. Това са желанията и стремежът на душата ти в крайна сметка. Имай чисти отношения с хората, с които живееш, имай представа какво искаш да постигнеш. Това е най-важната работа. Това, което наричаме работа в живота ни, с която изкарваме пари, не е работа. Вътрешната работа е най-сериозна и тя води до успехи. Колкото си по-наясно със себе си, толкова по-добре. Което се оказва много трудно, защото човек има способност да се самозалъгва... Много е страшно да се изправиш срещу себе си такъв, какъвто си, ама наистина. Тогава се променят целите. И започваш да работиш с хората по различен начин. Аз работя в екип, с който имаме такива взаимоотношения, ценя във всеки от тях това, в което е най-силен. Всеки има кусури, ако се вглеждаме в тях, няма как да вървят нещата. По-добре, ако се вглеждаме в нещо, това да са добрите неща. Ето виж тази жена до нас (сочи жена в кафенето в мола, където разговаряме). Тя е била тук през цялото време. Ето как стават срещите, ако се вгледаш в хората. На осми март видях как тя занесе подаръче на едно от момичетата, които правят маникюр тук, и я нарече „мамо". Оказа се, че е бездомна жена, която почти живее тук. И занесе на момичето един страхотен подарък - писмо, което беше толкова мило, че ми се насълзиха очите. Помолих момичето да видя какво й е подарила жената и щях да падна. Вътре пишеше: „Ти си толкова топла. Ти си много по-добра от жената, която ми е истинска майка и не иска да ме вижда." Ето така става. Тази жена е избрала някого, когото да нарича „мамо". Пренасочила си е любовта към друг обект. И ние я наричаме клошар. Може би тя има много повече осъзната любов в себе си, отколкото някои хора, които се смятат осъзнати.
- А поглежда ли ти се някой път от друга страна - например, как някои институции не си вършат работата, и затова положението на тези хора е тежко?
- Изобщо не ми се рови в тази посока. Че не си вършат работата институциите, е видно. Обаче аз да стоя и да мрънкам как не си я вършат, това няма да свърши работа. Ще съм поредното мрънкало, което сочи това или онова. Изборът ни за тези институции и за хората, които ни управляват, е наш. Аз съм се зарекла, че няма да коментирам политиката. Тя е като жените - казва едно, а мисли друго. Аз от жени не разбирам. Иначе гласувам. Всеки си заслужава и политиците, и държавата, и социалния статус. Изобщо не е случайно, че сме се родили тук, а не в държава, в която всичко е подредено. А мен държавите, където всичко е подредено, ме плашат. Все едно съм в компютърна програма, в която всичко е предначертано и само някой управлява с мишката. Тези хора са ми като един и същ човек, без характерни черти. Естествено, има изключения, но нещо ме плаши в тази подредена схема, може би нашият хаос тук си ми е по-ясен.
- Понякога не се ли ядосваш за нашата българска реалност?
- Аз съм правила експеримент със себе си. Преди да се ядосам, решавам да го обърна откъм смешната страна. Решавам, че съм Уди Алън, и гледам на тази ситуация, както той би погледнал на нея. И страшни филми се раждат в главата ми. На свой гръб естествено, се шегувам със себе си. Всеки е имал разправии с администрация. Но при този подход на човека отсреща му се счупва сериозната физиономия. Понякога е хубаво да погледнеш някой в очите, право в душата.
- Следиш ли историите на хората, с които си се срещала?
- Те ми звънят всички. Както съм на някаква важна среща например, звъни първият човек, който снимах за БНТ - Нено, физкултурник-поет. Имам си и Веска от Джулюница, която звъни и пуска есемеси постоянно. Ние осъществяваме връзка, аз им влизам в живота, няма как после те да нямат отношение. Ние говорим, общуваме си. Те са готини хора, отворени. Оказва се, че общуването е най-важното нещо, за да се разбираме. И колкото повече човек общува със себе си и когато се разбере сам, това му помага да общува правилно. Защото ние сме социални. Ако бяхме на самотен остров, нямаше да има проблеми с общуването. Обаче ние сме тук и сме в съприкосновение със страшно много хора. Трябва да намерим онзи начин, при който успяваме едновременно да знаем какво искаме и къде се намираме, и да приемаме другите такива, каквито са. Не е много лесно, но мисля, че е възможно.
Невена Борисова, e-vestnik
