В "България през вековете" искаме да покажем, че макар и сега всички да търсят постоянно Брюксел, някога цяла Европа е идвала в Търново, столицата на най-голямата държава, за да решава проблемите си, разказва основателят на ансамбъла Христо Димитров
Ансамбъл "Българе" е основан през октомври 2002 г. от Христо и Елена Димитрови. В него участват 50 мъже и жени танцьори, което го прави най-големия частен ансамбъл в Европа. Година по-късно танцьорите представят първия си спектакъл "Това е България", с който след това правят турнета по света. През 2009 гостуват и в САЩ. Вторият спектакъл на ансамбъла е "България през вековете", който сега ще бъде представен в няколко града в Америка. В навечерието на приемането на страната в Европейския съюз "Българе" представиха и третия си спектакъл "България в Европа", а малко след това и четвъртия - "Албена".
Г-н Димитров, лесно ли се финансира частен ансамбъл във времена на икономическа криза?
Никак не е лесно. Докато преди години имаше много по-големи финансови възможности, сега на практика икономическата криза създаде доста проблеми в областта на културата и най-вече за частните групи, формации. Ансамбъл "Българе" не е малка групичка, която да може да оцелее по-лесно или пък просто да намали рязко своя брой. Нашите спектакли са мащабни, грандиозни и за целта ние трябва да разполагаме с много голям състав.
Тогава как успявате да мотивирате спонсорите си да ви помагат финансово?
Когато имат възможност, спонсорите сами са готови да помагат. Но когато нямат такава, каквото и да направиш, не можеш да получиш пари от тях. Заради това човек трябва да е по-гъвкав и да търси най-различни новаторски начини за финансиране. Да създава нови идеи. Изобщо да е креативен. Икономическата криза доста промени начина ни на мислене Заради това успяваме да оцелеем. Даже мога да кажа, че в момента ни е по-лесно въпреки кризата, отколкото преди, когато такава нямаше. Сега просто очакванията ни не са така големи и затова се чувстваме по-подготвени да издържим.
Преди три години ансамбълът вече направи турне в Америка, но сте посещавали и други държави. Когато подготвяте спектаклите си, имате ли визия за идеалния зрител - как би изглеждал той?
Ние подготвяме спектаклите си преди всичко за българския зрител. Когато тръгнем да пътуваме на турне, правим съответни промени с оглед държавата, в която отиваме. Тоест ние ги поамериканчваме или пояпончваме. Хората имат различен манталитет. Публиката е много различна дори в България. Тук има градове, които са на разстояние един от друг на 150 км, а публиката няма нищо общо - все едно сме в две различни държави. Но ние познаваме нашите зрители. Знаем коя публика е по-емоционална, коя е по-взискателна... Всички тези неща на нас вече са ни ясни. И въпреки нагласите на публиката ние винаги се раздаваме максимално. Истината е, че на танцьорите им харесва повече емоционалната публика, която повече аплодира. Макар и да ги аплодира на места, в които по-добре би било да е притихнала, а в залата да има гробна тишина. Някак си аплодисментите дават сили на самия изпълнител. Но иначе наблюдението ми е, че във всички държави ансамбъл "Българе" се възприема еднакво добре. Макар и различни по манталитет, хората еднакво харесват изпълнението ни. Е, разбира се, някъде пляскат повече в края на спектакъла, другаде въобще не спират да пляскат през цялото време. Но няма държава, където някой да е казал: какво беше това, въобще не ми хареса.
При първия си гастрол в Америка вие показахте спектакъла "Това е България", а сега сте подготвили "България през вековете". Какви промени сте извършили специално за американската публика и, разбира се, за българите, живеещи в САЩ, които ще дойдат да ви гледат?
Промените ги правим и сега. Все още работим, за да търсим решения за някои моменти в спектакъла. Премахнали сме например актьорската игра, където има текстове, оставащи неясни за един чужденец. В България всеки би разбрал, че "Двама братя от една плът създадоха букви" се отнася за светите братя Кирил и Методий. Но за един американец това изречение ще е с неясно съдържание. Затова сме решили да разкажем този момент по друг начин. Също в чужбина трудно биха могли да свържат Кубрат с Аспарух или пък, когато гледат как договор се набучва на копие, и да се сетят за Иван Асен. Затова ще бъде променен целият текст. Той ще е доста по-смлян, за да може американската публика да разбере историята на страната ни, без непременно да слуша някакви думи, които няма как да свърже със своите познания на историческите факти.
За "България през вековете", който е вторият спектакъл на "Българе" от основаването му, критиката пише, че е малко по-особен. Освен чист фолклор в него сте включили и много мистични звуци, а сте ползвали за консултант и проф. Божидар Димитров. В кои аспекти ви е консултирал той?
"България през вековете" е един апотеоз на силата на българския дух. Той не е спектакъл от чисто историческа гледна точка. В него има неща, които са исторически неверни. Примерно Пагане - тя е измислен литературен герой. Не е съществувала наистина. Или Кочо Честименски не избива семейството си с нож, както е в поемата на Иван Вазов. Той ги застрелва. Но ние го правим по-поетично, така, както го е описал Вазов. От друга страна обаче, ние трябваше да се придържаме към някои исторически факти в самия текст. Когато започнах да пиша текста за Аспарух, си го представях като много страшен човек, след като е дошъл и покорил тук тези земи, и на черен кон. Всъщност името Аспарух означава Белият кон, защото е яздел бял кон. Ето това е нещо, което съм научил от Божидар Димитров. Или пък, когато исках да разбера повече за управлението на Иван Асен II - попитах коя е другата държава в Европа по това време, която е огромна по територия. Проф. Димитров ми отговори, че това са Никейската империя и Унгария. А коя от тях двете е била по-голяма от България? Отговорът беше - никоя. По това време България е била най-голямата държава и в нейната столица са се решавали проблемите на континента. Когато някой реши да прави нещо, ходи при Иван Асен в Търново, както ние сега ходим в Брюксел.
Всеки, който се занимава професионално с фолклор, има пристрастия към някоя етнографска област в България. Обикновените българи като че ли харесват най-много музиката от македонския край може би защото тя най-адекватно успя да се впише в съвремието. Вашите пристрастия какви са?
Да, имам, разбира се, но не към една, а към много етнографски области. По отношение на песента пристрастията ми са към Родопите, защото това е емблемата на България. По отношение обаче на музиката най-много ми харесва Тракия. При танците съм запален по Добруджа. Македонският танц пък е изпълнен с много сила, патетика. Песните са повече исторически, а най-вече ми харесва диалектът. Шопската етнографска област пък ми харесва с цялата философия, залегнала във фолклора й. Ето например: "Оти да се косим, като че ми мине" - философията на щастието в само едно много кратко изречение. А Странджа пък привлича с мистиката, заложена в нестинарските игри.
Турнето ви в Америка ще е под патронажа на президента Росен Плевнелиев. Лесно ли се печели доверието на държавните институции?
За да привлечеш на своя страна държавна институция, след като си частен ансамбъл, трябва да произведеш качествен продукт. Трябва да докажеш във времето, че твоята дейност е от изключително значение за страната, за съхраняването на фолклора и културата. От друга страна, ако вече си направил това, не е сложно да потърсиш патронаж и да го получиш, защото ти си изградил този имидж и хората знаят, че когато се каже "ансамбъл "Българе", става въпрос за най-големия частен професионален ансамбъл в Европа. Става въпрос за един ансамбъл, който е създал най-мащабните фолклорни и исторически спектакли и който развива най-голямата концертна дейност в страната. Този авторитет вече дава възможност големите хора в държавата да сложат своите имена зад една такава дейност.
На фен страницата ви във Facebook освен възторжените мнения много хора изразяват желание да се присъединят към трупата. Как може да стане това?
Много е трудно да станеш част от ансамбъла. Трябва със сигурност да притежаваш три неща: талант или дар от Бога да бъдеш танцьор, и то много добър; да имаш това образование, само дарбата не ти върши работа, ако нямаш необходимата подготовка; да имаш практика - не само да си учил, но и да си танцувал на сцена, да си свикнал с публиката, със сценичната треска. Съвкупността от тези три неща се срещат у много малко хора в България. У нас вече няма такива добри школи както едно време, които раждаха танцьори. В момента Хореографското училище си остава единствената добра школа за кадри.
