Надежда Петрова
Георги Мамалев е роден на 5 август 1952 г. в село Мамарчево, Ямболско. Сред незабравимите роли на актьора са Гошо от „Оркестър без име", принц Алфонсо от „13-ата годеница на принца", Стефан Стамболов в „Записки по българските въстания" и капитан Мортимър от „Последни желания". Мамалев е един от участниците в популярния проект НЛО заедно с Павел Поппандов и Велко Кънев. Последната година беше особено щастлива за актьора. Той ожени големия си син Александър, роди му се внучка, а с моноспектакъла си „Какво става" не спира да обикаля света.
Господин Мамалев, честита Нова година. Имате ли вече планове за нея?
- Честита и на вас (усмивка). Не смея да си правя планове. Защото нали знаете какво е животът? Това, което ни се случва, докато си правим планове за него. Надявам се да си играя представленията в театъра. Надявам се да продължавам да получавам предложения за роли, които да си ги играя със същото удоволствие, с което си ги играя и сега.
В края на миналата година гостувахте в Брюксел и в Гент с вашия моноспектакъл „Какво става". Разкажете ни за престоя си там.
- Винаги преживяването с наши сънародници, където и да е по света, е много интересно и вълнуващо. В такива моменти чувствам, че отговорността ми е голяма. Аз бях гост на фестивала на българската култура, който се организира там от Златина Русева. Театърът беше много хубав, със страхотна зала, която беше препълнена. Посрещнаха ме много топло, дори ме разведоха да разгледам града. Той целият беше в предколедно настроение, на площада слагаха голяма елха. През октомври пък бях в Прага и там срещата беше много трогателна. Дойдоха толкова много хора, че се налагаше да се добавят ред след ред в това разстояние, което е добре да има между сцената и началото на публиката. Сега имам покана да го играя в Мюнхен и във Виена.
Различава ли се публиката ви зад граница от тази в България?
- Навън, понеже срещите с българската култура са, общо взето, много редки, хората идват с различно настроение, вълнуват се от тези срещи. Тук всеки ден, ако искаш, можеш да ходиш на театър и да слушаш своята родна реч, докато това там е невъзможно. И подобни срещи са вълнуващи за всички. Аз съм играл почти навсякъде по света, след всяко представление говоря с хората, снимаме се, питат ме за Родината. Изобщо ролята на актьорите, когато играят зад граница, е малко като на емисари, посланици на България. Много малко са тези наши сънародници, които не страдат за Родината. Огромна част от тях винаги питат, интересуват се. Слава Богу, сега не е като преди - има скайп и може непрекъснато да чуваш близките си. Пак е тежко, но какво да се прави. Целият свят пътува и хората живеят там, където успеят да намерят препитание.
Вие, освен че пътувате много, скоро участвахте и в нов френски филм - „Изгубени в света".
- Да, преживях и това. Явих се на кастинг и ме одобриха. Филмът е съвременен и разказва за любовта между едно момче и едно момиче, а аз играя украински олигарх и съм бащата на главния герой. Беше интересно и трудно, защото трябваше да говоря и на руски, и на френски. А аз френския език съм го учил много слабо, така че трябваше да наизустявам. Демокраси пур тус - демокрация за всички. Ето! Научихте нещо на френски (усмивка). Но това е филм, който ще се излъчва във Франция. Там по около 20 техни филма имат премиери на месец. За да бъде гледан в България, той трябва да бъде купен от някоя разпространителска компания. Така че не е ясно дали ще го видим. Но определено мен във Франция ще ме видят. Тоест блазе им на французите (смях).
Кажете нещо интересно от снимачния процес?
- Да не прозвучи като самохвалство - отношението към мен беше много приятно. И това стана от втория ден - промяната просто беше много очевидна. Явно са видели, че са успели да изберат наистина сериозен актьор. „Мосю Жоржи, заповядайте, това е вашата каравана." Имах си всичко в нея. Накрая на снимките пък ми се случи нещо, което никога не бях преживявал. Последен кадър, последен дубъл. След края режисьорът дойде, стисна ми ръката и ми каза: „Мерси, Жоржи!", след което целият екип започна да ми ръкопляска. И всичко това на фона на един невероятен лунен пейзаж.
Къде го намерихте?
- В „Кремиковци", в разрушените цехове, около разрушените доменни пещи, където навремето се е топяла рудата, за да се извлича метал. Това е една огромна база, там пейзажът е потресаващ, защото всичко е в руини. От бетоните стърчат арматури. Картината е ужасна. А беше и тежък снимачен ден. Трябваше да заснемем ловуване. Такава стрелба му ударих! Аз през казармата не съм стрелял толкова, колкото за един ден там. Съдбата ми го върна за това, че бях войник в ДНА-Пловдив и нямах оръжие. По време на моята казарма аз играех в пиеси, изнасяхме спектакли, правехме концерти. И сега на 60 г. - жега, прах, руини, калашник, стрелба... И накрая ти ръкопляскат. Ей-това е работата на актьора.
Сега филмът, в който можете да ви гледаме, е „Пътят към Коста дел Маресме".
- Да. Това е последният филм на Иван Ничев от трилогията, посветена на българските евреи. Беше много хубаво преживяване, защото се срещнахме с актьори и от Израел. Те са български евреи, а най-трогателното беше, че говорят нашия език. И го говорят много чисто и правилно, както е бил пренесен навремето от техните родители. Така, както се е приказвало в София през 40-те и 50-те години на миналия век. Много е приятно да чуеш в употреба думи, които ние смятаме за остарели и архаични, но всъщност звучат много добре. Може би с времето нашата реч става по-суха, липсват й тези орнаментики, които я правят красива и благозвучна. И разговорите с тях бяха интересни, защото те разказваха за преживяванията на техните родители тук, в България, имаше определени места, които искаха да видят...
Коя е най-смешната случка по време на представление?
- На спектакъл в „Сълза и смях" зрител извика от салона: „Мамалев, спри, ще получим инфаркт от смях." Изчаках няколко минути и попитах: „Сега може ли да продължим?"
Кои са местата у нас, които вие най-много обичате?
- Любимо място на цялото ни семейство в България е Созопол. Аз от малък съм ходил там, имам и роднини, но голямата ми любов се зароди, когато снимахме „Оркестър без име". Там беше базата на целия екип, там спяхме по квартирите, там се правеха купони, в читалището музикантите репетирахме. В този град създадохме и много приятелства, защото голяма част от местните жители участваха в масовите сцени. И някак си Созопол е вплетен в нашия живот. Една година не отидохме дотам и после още една година ни беше криво, докато не отидохме с голямо вълнение през следващото лято.
Скоро си намерихме един комплекс в Стария град, в който вземаме студио с тераса към морето. Оттам вече две поредни лета виждаме делфини и е много красиво! Сега, разбира се, градът е променен. Има повече туристи, отколкото купонджии, както беше навремето. Тогава нямаше много заведения и купоните ставаха в дворовете на къщите. Там се създаваха приятелствата. И винаги се знаеше кой от София кога пристига. Както пееше и Жоро Минчев - Созопол беше малък град. Сега е пълно със заведения и с хотели, пак е добре, но все си мисля, че тогава беше по-романтично. Друго място, което много обичам, е Пловдив. Много е красив, аз имам много спомени, защото съм бил войник там, снимал съм и много филми.
Съжалявали ли сте понякога, че синовете ви не тръгнаха по вашия път?
- Понякога ми е минавала тази мисъл през главата, но гледам, че се развиват добре. Като деца и двамата проявяваха актьорски качества и приятелите ми казваха, че ще станат като мен. Но постепенно започнаха да се интересуват от други неща, да четат различна литература. И изведнъж ние самите като родители усетихме, че малкият ни син Марти се насочва повече към правото. Така че той завърши право в Софийския университет - адвокат е, а в момента прави втора магистратура в Маастрихт. Големият ми син пък завърши бизнес администрация и мениджмънт в Съединените щати. Общо 10 години прекара там. Беше ни мъчно, докато го нямаше, особено по празниците. Знаеш как се пее в песента: „Що ли прави моето чедо мило..." Той можеше и там да се развива, имаше добри позиции, но със съпругата си избраха да живеят тук и сега щастието е голямо, че всички деца са покрай нас.
Вече имате и внучка.
- Да. Едно невероятно същество, което стана на шест месеца и започва да става все по-приятна и по-сладка, и по-сладка (усмивка). Вече започва да общува, интересува се, следи. Слънчице, радост голяма. Да е жива и здрава, очакват ни много щастливи моменти. Хубаво е, че нашата роднинска група непрекъснато се увеличава и вече сме към 15-16 души. Ами като сложиш децата, двете баби, брата на жена ми с неговите деца. Там също имаме внучка и като се събираме заедно, като ей сега, на Коледа например, винаги си прекарваме весело. Деца цвърчат, всеки разказва какво се е случило, смеем се. Много хубав празник е. Има някаква топлота, интимност.
А къде посрещнахте Нова година?
- Водех тържеството в Петрич. Гледам да не отказвам, защото знам, че няма да ме канят непрекъснато. Както е казал големият артист Лео Конфорти: „Магазин на главната улица не се затваря!" (усмивка) В смисъл - канят ли те - приемай, отивай и работи. А и аз съм на принципа „Залудо работи, залудо не стой". Но въпреки че обикновено работя на този ден, аз обичам празника. Харесва ми да купувам елхичката. Тази година си говорихме с жена ми дали да не вземем елха с корени, която да посадим после. Но това е много отговорно, защото трябва да се случи на определено място, иначе може да не се прихване. Не са като люляка ми.
Къде е вашият люляк?
- В задния двор на нашата кооперация. Вече цъфти и много се гордея с това. Понякога си викам: виж колко интересно. След години хората няма да знаят кой го е садил. Те ще му се радват как цъфти, как хубаво мирише, по този начин аз някак си ще съществувам. Сега продължавам да садя. Последно сложих семенца на едно цвете, което съм го виждал по крайбрежната улица на Созопол и във Варна. През деня спи, през нощта се отваря. Семенцата му са като леща, събрахме малко с жена ми, засадих го до люляка, ще видим напролет дали ще покълнат. Аз обичам да ми е цветно, да ми е зелено. Щастлив съм, че живеем до Южния парк. Много е хубав, виждам как става и още по-хубав. Изключително ми е любопитно, като гледам как понякога хората са се облекли официално, мъжът е с вратовръзка, жената си е сложила токчета, чантичка и са отишли на разходка в парка. А за нас с жена ми той е място за спорт.
Всичко във вашия живот изглежда така, все едно се случва по много лек и естествен начин. Имали ли сте тежки моменти?
- Разбира се, че съм имал. Най-трудно е, когато се разделяш с близките си, с приятелите, които си отиват. Преди години си замина брат ми. Почина много малък - на 15 години, по-късно татко. И вече с приятелите - Велко, Чочо, Андрей Баташов. Ей тук на твоето сега място седеше. Много сме се смели с Андрюшката, но... това е положението. Това са най-тежките моменти. Затова, когато си пожелаваме нещо, трябва да знаем, че най-важното е да сме здрави и да се радваме на живота. Хубаво би било някой ден, когато ни няма, хората да казват добри думи за нас, може би това е стремежът на всеки човек.
