сн. Архив на BG VOICE
Петър Герасимов
Бързам да призная: заглавието заимствах от книгата на моя добър стар познат, покойния писател Виктор Пасков, прекарал младежките си години в бившата ГДР, а по-късно директор на Българския културен център в Берлин, столицата на обединена Германия.
Така и не можах да разбера докрай защо Пасков бе използвал метафората „мръсна приказка"? Може би тя носеше елементи от юношеското разочарование или бе свързана с лична душевна травма... Така или иначе, преди да докосна централната тема на статията, ще си позволя някои отклонения в миналото.
По времето на соца за нас, българските журналисти, Източна Германия беше наистина приказка - малко странна, малко дразнеща, но поразяваща с централноевропейското си достойнство, с подредбата си и битовите навици. И все пак приказка, защото ние, командированите там, снабдени с жълт паспорт „de service", бързахме още първата свободна минута да се отправим към спирка „Фридрихщрасе", където мрачен коридор водеше към западногерманската част на берлинското метро и където мрачни гедермански гранични полицаи ни удряха по един щемпел в паспорта и се оказвахме - без иначе трудно получаваната виза - на късче от територията на Запада. Хвърляхме се да пазаруваме по магазини и бутици, да си купуваме обувки от прочутата марка „Саламандър" или пък най-новите дамски джинсови рокли и якета на „Ливайс". Я, ще попита някой, отде толкова пари? Ами оттам, че нашият горд лев тогава вървеше за четири ГДР марки, а по силата на някакво споразумение Берлин-Бон в западната част на окупирания град източните марки се разменяха със западните по курс едно към едно. И представяте ли си - чифт чудесни зимни мъжки обувки със суров каучук, струващи 120 дойче марки, ни излизаха някакви си 30 лева! „Това ви е работата - мърмореше завистливо колега от ГДР. - Идвате тук и веднага се хвърляте към Западен Берлин..."
И все пак ГДР бе малко (или повече) странна и дразнеща. Озовалият се там пишещ брат се чувстваше донякъде като в Огледалния свят на Алиса от Страната на чудесата. Тук лявото не бе съвсем ляво, а дясното пък... В ГДР не обичаха руснаците, а в ГФР - и руснаците, и американците. И това си има своето обяснение: след 1945-а почти половин век (до края на 1989 г.) велика Германия бе една окупирана зона - свят, в който последната дума винаги имаха чужденци във военна униформа. Да не говорим за жестоката схватка, в която се бяха вкопчили почти пет години народите на Германия и Съветския съюз; кървава драма, отнела живота на милиони. Забележете, говоря преди всичко за военното противопоставяне Берлин-Москва, защото американското присъствие във войната например на фона на цялата барутно-кървава касапница приличаше на гастрол в края на шумно шоу. Сравнете загубите- над 22 милиона руснаци, около 8 милиона германци и... 300 хиляди американци. Та само малка Сърбия бе дала два милиона жертви, а България - 30,000! Затова младите западногерманци далеч по-леко приеха американското военно „присъствие" в страната си, затова поп културата на САЩ влетя с летящ старт в ГФР.
Но Източна Германия... Там положението бе съвсем друго: хората демонстративно не учеха езика на „братската съветска страна", слушал съм младия комсомолски лидер Егон Кренц (по-късно последен премиер на ГДР), който, макар и завършил в Москва, говореше с тежък акцент на грузинец от пазара. И това бе все пак постижение. Защото иначе в журналистическите ми срещи по страната винаги влизаше в действие българо-немски превод. Руският бе непостижимо труден за нашите домакини. А иначе - на думи - всички се кълняха в обич към Москва и СССР. Спомням си една комсомолска среща в град Цвикау (родината на всеизвестния „Трабант"). Местните лидери на FDJ „Фрайе дойче югенд" („Свободна германска младеж") възторжено разказваха как попиват опита на братския съветски комсомол - ВЛКСМ. Не изтраях и запитах със сладникаво-любезен глас: „А как ползвате опита на Ленинския комсомол, след като не знаете руски?" Лицата на домакините пламнаха от смущение, а аз усетих доста болезнен ритник по глезена от шефа на делегацията. „Защо се гавриш с хората, бе!", просъска ми гневно той, докато посъвзелите се провинциални комсомолци от Цвикау обясняваха как превеждали най-интересните руски материали на немски...
А моят приятел, професор Г., споделяше такава история от времето на следването си в източногерманския град Хале: на централната гара случайно се сблъскват германец и съветски военен (единият, а може би и двамата подпийнали). „Russische swein!" („Руска свиня") крещи немецът, а военният вади пистолет и го застрелва право в челото. След два дни местната преса съобщава, че провинилият се офицер е осъден на смърт от специалния полеви съд и незабавно разстрелян...
Отношенията между победители и победени винаги са особени, а още по-сложно е, когато една победа завършва с дългогодишна окупация. Та за мен това беше тъмната страна на приказката за Германия, която иначе се разказваше леко и приятно - в съпровода с хубава бира „Радебергер" и вкусни вурстчета, с разходки по езерата край Берлин или пък по музеите на Дрезден...
