ЕС може да почерпи много от сценария, по който се разпадна Югославия
Брендан Симс, Тимъти Лес
„Ню стеътсмън"
Може би най-голямата област на академичен растеж през последните двадесетина години е „науката за европейската интеграция" - област, която анализира и засилва подкрепата за „проекта" за Европа. Почти всички практикуващи специалисти в тази област изхождат от предположението, че процесът на интеграция е - или би трябвало да бъде - „необратим". Това е интелектуалният еквивалент на принципа на общностното право („acquis communautaire"), според който, веднъж отказал се от определена власт или обединил я с друга, ти не можеш да си я върнеш обратно. А от малко по-нелюбезна гледна точка може да се каже, че това е „европейска доктрина на Брежнев", според която провалът на неизбежния социализъм е недопустим в страните, в които той вече е бил установен.
Но какво ще се случи, ако това не е така? Какво ще се случи, ако в действителност се нуждаем от училище по „наука за европейската дезинтеграция", както веднъж остроумно отбеляза хърватският политолог и експерт по разпадането на Югославия Йосип Глаурдич?
Неподправената истина е, че през миналия век и нещо примерите за дезинтеграция в европейската история са много повече от примерите за интеграция.
Нека разгледаме случаите с Австро-Унгария, Югославия и Съветския съюз. Всеки от тях представлява опит за създаване на наднационална организация, чиито поддръжници (и жители) си представят, че съответната организация ще просъществува, ако не завинаги, то почти завинаги. Но в крайна сметка и трите организации се разпадат. Това означава, че ако приемем тези примери за ориентир, дните на Европейския съюз са преброени, освен ако съюзът не съумее да задвижи фундаментална реформа.
Каква е причината за разпадането на тези организации? Разбира се, всеки случай е различен, но общият знаменател за трите случая е неуправляема криза, продължила почти десетилетие, за която в крайна сметка няма друго решение, освен разпадането на държавата и поставянето на ново начало.
Австро-Унгария не успява да обуздае назряващото желание за самоопределяне сред многобройните народи, които са част от нея, в рамките на централизираната монархия. Първоначално усилията се насочват към преработено федерално решение, даващо повече власт на различните националности. Но колкото повече власт преотстъпва центърът, толкова повече власт започват да изискват народите. В крайна сметка в империята избухва война през 1914 година, когато управляващите се опитват да изкоренят южнославянския проблем веднъж завинаги. Насред касапницата чехите оказват натиск за пълна независимост, последвани от други народи. В края на войната съюзническите сили изпълняват тяхното желание.
В Югославия и СССР проблемът се оказва социализмът, който се изчерпва до 80-те години на ХХ век, но въпреки това продължава да изисква прекомерно споделяне на отговорностите между съответните национални групи в тях, между някои от които възникват непрестанни конфликти в исторически план.
В случая на ЕС проблемът е идеологията „европеизъм" сред управляващите елити на континента, които прехвърлят властта от националните столици към централните европейски институции по-бързо, отколкото повечето избиратели са готови да приемат. Тази политика се толерира в благоприятните моменти: повечето гласоподаватели не обръщат голямо внимание на властта, която техните управляващи преотстъпват, при условие че стандартът на живот продължава да се подобрява.
Въпреки това положението се променя, когато ЕС най-накрая се изправя пред значителна криза и институциите се оказват отговорни по проблеми, като например паричната и миграционната политика, по които липсва европейски консенсус. Освен че това превръща вземането на решения в много сложен процес, ЕС установява, че не притежава легитимността да налага решения, отнасящи се до всеобщото европейско благо.
Вземането на решения вече представлява двуетапен процес. Първоначално налице е състояние на парализа, защото институциите не успяват да намерят решение, с което всички да са съгласни. След това, когато в неотложна ситуация кризата ескалира, политиката на властимащите взема превес и по-силните държави в свой собствен интерес налагат решения на по-слабите.
Тази политика е неустойчива. След много успешни десетилетия ЕС се проваля спрямо обещанието си да установи дългосрочен просперитет и стабилност. В момента ЕС не изпълнява ангажимента си за демокрация. И ако ЕС не намери приемливи за всички страни членки решения на проблемите, пред които е изправена Европа - а чакаме вече пет години ЕС да сложи край на кризата в еврозоната, съюзът ще поеме стремглаво в посока към разпадане.
Може ли ЕС да промени съдбата си?
Може би да, но съвременната история не е особено обнадеждаваща, че това ще се случи. Принципно може да се позволи на отделните държави да се откажат да следват онези части на acquis, срещу които имат възражения, което ще пренареди съюза на базата на „променливата геометрия".
Югославия и Съветският съюз се изправят пред същия проблем и до известна степен съставляващите ги републики получават разрешение да процедират по собствено усмотрение. Но тази автономия работи в рамките на строги ограничения. Елитите все още се съобразяват с рамката на основния си ангажимент за социализъм и споделяне на отговорностите, която ограничава обхвата на дискусиите за начина, по който икономиката може да се съживи и властта в съюза да се преразпредели. Накрая с отпадането на действащите стандарти по-богатите републики Словения и Хърватия в Югославия и балтийските държави в Съветския съюз все повече се съпротивляват на споделянето на техните ограничени ресурси. Със задълбочаването на икономическата и политическата криза държавният кораб започва да потъва и всяка от тези държави скача от него, за да се спаси.
---
Подобни проблеми преобладават и в ЕС. Голяма част от елитите робуват на убеждението си, че Европа не може да репатрира властта в националните столици от страх да не отвори пословичната кутия на Пандора, в която са всички злини на света. Великобритания ще изиска по-голям контрол над имиграцията и социалната защита, Франция - ограничаване на свободния пазар, а Полша - контрол над политиките в сферата на екологията. До момента, в който всяка от страните членки успее да си възвърне политическите сфери, на които най-много държи, вече няма да съществува съюз и Европа ще прибегне към национализъм - а може би дори и към въоръжен конфликт.
Алтернативата е еврозоната да положи координирано усилие да се превърне в единна държава, за да се спаси общата валута и да се осигури общата защита. Но в съвременната история липсват прецеденти за преминаване към по-фундаментален съюз в момента на възникване на криза. Вместо това отделните национални интереси се изострят. Повечето страни членки на еврозоната вероятно отчитат необходимостта от политически съюз, но биха приели неговото създаване единствено ако съюзът бъде устроен по начин, който отговаря на разнообразните им специфични изисквания. Може и да ни се иска положението да е друго, но опитът показва, че не трябва да възлагаме големи надежди, докато чакаме.
Продължава в следващия брой
