Преди години, дори вече преди цяло столетие, когато нашите сънародници са пътували за Америка, за да работят там, за да градят новия си живот в „стария край“, те са имали за основна цел да се съхранят като българи. Именно това е причината, поради която те са се организирали в различни по тип и вид кръжоци, групи по интереси, вечеринки и други. Всъщност целите на българите в САЩ в онези години са били две - да заработят средства, с които да живеят по-добре в „стария край“, и да се съхранят като българи с ярко изразена национална идентичност. Българката Цветанка Мирчоф, която живее  в Калифорния през 30-те години на миналия век, споделя пред близки, че „българинът, където и да е по-света, все си остава българин“. Макар че тя използва репликата в негативен план, ако се абстрахираме от това, можем ясно да видим начина на мислене, който демонстрира тенденция. Някои от имигрантите ни живеят и работят в Америка в продължение на цели десетилетия. Те се превръщат в част от общността там, но въпреки това запазват своята национална идентичност. Те създават битови кътове, поставят предмети от България - своеобразни фетиши - и ги превръщат в нещо като свой „национален олтар“. Така те съхраняват българското в себе си. Когато българите се завърнат в Родината си, на практика те нямат нужда от реадаптация, защото никога не са се откъсвали от рода си, от културата си и от нравите и привичките на своята родна общност в България. Това е така, защото те са запазили родовите нишки, националния характер на ежедневието си и българското си мислене през целия си престой в САЩ, дори когато говорим за десетилетия наред. Емигрантите пристигат на „Елис айлънд“ и от там поемат по нелекия път на имигрантската си битност. Това е вярно и е валидно за времената на ранната емиграция, когато патриархално-битовите връзки са били много по-здрави - в края на ХІХ в. и началото на ХХ в. Постепенно историческото време налага промени. Имигрантите се стремят все повече да се адаптират към

новата среда, в която живеят

Целта е човек да стане все по-неразличим, за да се слее с околната общност и по този начин постепенно да се натурализира изцяло. Това е другата крайност, заради която хора дори сменят имената си, но процесът е ярко забележим от края на 30-те години докъм края на 40-те години, или най-късно до средата на 50-те, когато настъпва промяна. Тогава невъзможността да се завърнеш в България, защото тук вече е установена съветска власт, прави така, че имигрантът отново започва да търси националното, което да го съхрани в една относително чужда среда, която трябва да обитава по принуда, лишен от Родината си по силата на историческите обстоятелства.

Православната църква е един от начините да се съхрани българската идентичност в чужбина.

С падането на комунизма в световен мащаб, поведението на имигрантите ни и в САЩ отново, за пореден път, се променя. Те започват да се стремят към пълноценна интеграция, натурализация и дори асимилация. Те сякаш придобиват рефлекс на провинцията, идвайки от една малка, „провинциална“ европейска държава, в голямата, всесилна и приласкаваща Америка. Какво се оказва? Когато националното в душата на имигранта е застрашено и се намира под стрес, той се стяга, мобилизира се вътре в себе си, за да се съхрани. Когато, обратното, националността не е застрашена, българските имигранти придобиват по-силно усещането за част от местната общност и се стремят да се адаптират максимално към условията, за да се почувстват по-свободни и по-пълноценни. И двете начала си имат логично обяснение, и двете са плод на психосоциална диверсификация, която не се поддава на исторически манипулации. Процесите просто съществуват, провокирани от времената, но напълно логични и не непременно отрицателни или пък положителни.  

Как глобализацията променя хората?

Преди години сякаш икономическото и социално разслоение между една малка България и Америка не е било толкова голямо, колкото е сега. Днес, връщайки се от САЩ или от която и да е развита западна държава, в България, човек може да изпадне в емоционален дефицит, само защото променя, при това само за едно денонощие, социалната си среда, която се оказва възлов фактор за компенсиране на поведението и емоционалността въобще. Защо е така? Едно от обясненията е в културната глобализация на света, което води до много бърз преход от една култура към друга и от една социална среда в друга. Драстичността на промените се компенсира с относително засилване на емоционалните влияния. Така се компенсира цивилизационният стрес в днешния свят. Все още е рано да правим глобални изводи, но може би именно така се и оцелява в днешния свят. Може би поне след 50 години ще можем да направим извод и за днешните поведенчески стереотипи на българските имигранти.