Двоецът „Врана" е първият имот, който Симеон Сакскобургготски получи „по реституция" със заповед на столичния кмет Стефан Софиянски от 2000 г.
Мирела Веселинова
Това, което изглеждаше немислимо само допреди две седмици, вече е факт - властите готвят нова царска реституция напук на официалната политика през последните 10 години и въпреки решенията на съда. Министърът на регионалното развитие Николай Нанков поиска спиране на делата за дворците „Врана" и „Царска Бистрица" с мотива, че се готви споразумение със Симеон Сакскобургготски. В Министерството на правосъдието е събрана тайна група от юристи, които ще изготвят въпросното споразумение, а координатор на тази група е бившият министър на правосъдието в правителството на НДСВ Миглена Тачева, която сега е директор на Националния институт на правосъдието. Участват и адвокатите на Симеон и Мария Луиза. Последно „изтече" и информация, че всъщност целта на тайната завера е изготвянето на закон за царските имоти. Предположенията за скритите подбуди за тази благотворителност на държавата са различни. Факт е обаче, че бившият цар (и премиер) отново бе вкаран в официалната политика - през септември той влезе в борда на новия политически съвет за подкрепа на българското европредседателство, междувременно направи някои публични изявления за израстването на Борисов като политик и стана почетен гост на българската делегация в Саудитска Арабия.
Независимо от причините обаче, поради които Борисов е решил, че може да търгува публични имоти срещу имидж, повторният опит за стартиране на царската реституция без обществен дебат и след серия съдебни решения, които обявиха, че имотите никога не са били лична собственост на царската фамилия, граничи със злоупотреба. Смехотворно е, че това се развива паралелно с друг сюжет - кампанията на ГЕРБ за сваляне на давността за престъпления в приватизацията.
Изброявайки тия дни множеството „царски" имоти, за които се водеха и се водят дела, всички наблюдатели пропускат двореца в село Баня. Защото за него няма спор. От няколко години царският дворец „Баня" заедно с прилежащия му парк от 9,500 кв.м е обявен за продажба в руския сайт за недвижимости Российский аукционный дом с начална цена 2.5 млн. евро. Като продавач е посочено акционерно дружество, а като допълнителна екстра - възможността да се купи и винпромът „Розова долина", който се намира в съседство. Същата компания отделно е обявила, че търси купувач за винпрома с начална цена от 5,153,414 евро. Тук като инвестиционно предимство се сочи наличието на „абсолютна правителствена и държавна подкрепа и лобиране за интересите както в България, така и в чужбина". За двореца кандидат така и не се е явил, което не е учудващо - сградата е стара и занемарена, изисква много разходи и поддръжка. Същото се отнася и за парка, а нито една част от имота не носи приходи.
Дворецът в село Баня е единственият от т.нар. царски имоти, за който няма спор, че е бил лично притежание на бившата царска фамилия. Това беше констатирано многократно през изминалите години, то е отразено и в доклада на специалната парламентарна комисия за установяване на истината за царските имоти, която бе сформирана в 40-ото народно събрание през 2006 г. За разлика от всички останали случаи тук теренът е закупен от цар Борис ІІІ в лично качество, той е посочен и в нотариалния акт като собственик. По тази причина това е и единственият от върнатите на Симеон Сакскобургготски имоти, за който държавата не води дело, защото негласно бе прието, че е справедливо той да остане за царската фамилия. Нещо повече - макар че официално дворецът в Баня беше върнат на царските наследници чак през 2004 г. (оттогава е заповедта на областния управител), имотът бе предаден във владение на Симеон Сакскобургготски много по-рано - още през 2000 г., когато бившият монарх се върна в България. Предаването стана на добра воля и напълно безвъзмездно. На практика дворецът в село Баня е реално проведената царска реституция в България.
Всички останали имоти от листата на продължилата близо шест години кампания по царската реституция (1999-2005 г.) станаха обект на съдебни дела и до момента по всички казуси на всички инстанции съдилищата постановяват едно и също - реституцията на царските имоти е проведена незаконно, а имотите са станали собственост на държавата още от момента, когато са придобити от Короната. Терените за всички тези имоти са придобивани от Интендантството на Цивилната листа на Н.В. царя - публичноправна институция, създадена да управлява имуществените дела на държавния глава - както личните, така и в качеството му на институция, която е персонифицирана, т.е. на Короната. Сделките са били освободени от данъци, както и строителството на сградите, а и самите сгради след това. Строителството се е извършвало под егидата на Министерството на благоустройството, а за тази цел са били отпускани извънредни субсидии от държавния бюджет. Става въпрос за двореца „Врана" и прилежащия му парк, за ловната хижа „Саръгьол", двореца "Царска Бистрица", къщата в село Слатина, двореца „Ситняково", както и общо 16,500 дка гори в Рила. Царската фамилия имаше претенции и за двореца „Кричим", но след разгорелия се скандал с имотите през 2007 г. тогавашният областен управител на Пловдив отказа да го предаде, което доведе до първото дело в съда - заведено от Симеон Сакскобургготски. На три съдебни инстанции съдът отказа да върне на Симеон двореца „Кричим", после, пак с влезли в сила решения, „Саръгьол" и „Ситняково" бяха върнати на държавата. Делата за „Царска Бистрица" и за стопанство „Врана" са спечелени от държавата и на втора инстанция, остават делата за двореца „Врана" и за горите в Рила.
Това е моментната картина с развитието на царската реституция, която 18 години след започването й вече изглеждаше, че отива към своя логичен финал. Допреди две седмици. След което се завъртяха слуховете за новата кампания по връщането. От министерствата на правосъдието и на регионалното развитие отговори няма, макар там постоянно да се изпращат въпроси от медиите по темата. Министър Нанков вече на два пъти отлага отговор на парламентарно питане.
А въпросите са много и първият от тях е: Кой формулира политиките на правителството по темата „царски имоти" и кой координира тази дейност в рамките на кабинета? Другояче казано - кой следва да носи отговорността? Кой ще се подпише под едно споразумение да се върнат на Симеон имоти, които българският съд е постановил, че не са негови лични, а са принадлежали на държавната институция, която персоната на царя е олицетворявала. И къде отива правната сигурност, след като държавата не зачита влезли в сила съдебни решения на върховната съдебна инстанция? Защо се налага споразумение/закон в момент, когато държавата е на път да си върне всички имоти по съдебен ред? Какъв ще е обхватът на това споразумение или закон? Беше време, когато идеята за закон за царските имоти изглеждаше разумна алтернатива на цялата каша с незаконното връщане и неизяснената собственост, но сега, след решенията на съда имот по имот, законът не просто губи смисъл, а и се превръща в удар по правната сигурност.
Основният дефект на царската реституция, извършена в периода 1999-2005 г., е именно трайната нагласа тя да се проведе на тъмно и без дебати. Парадоксът е, че тя се провали именно затова. От началото на прехода никога не е имало принципна нагласа в обществото и политическия елит срещу реституция в полза на бившия монарх, напротив, още при първата реституционна вълна през 1992 г. се заговори, че на царските наследници трябва да се върне това, което е било тяхно. Никога обаче не имало идея това да стане верноподанически и безпринципно. На няколко пъти се поставя въпросът темата с царските имоти да се реши със закон, но закон не бе приет не за друго, а защото „царят не искал". Затова се стига дотам да се „използва" Конституционният съд, който да отмени закона за царската национализация от 1947 г. с тезата, че това автоматично връща имотите (виж карето най-отдолу).
Но истината е, че Симеон и обкръжението му са знаели, че реституция, предприета по този начин, е незаконна. В докладна записка на главния юрисконсулт на финансовата дирекция на МС Димитър Иванов от октомври 2002 г. до министъра на държавната администрация Димитър Калчев, до главния секретар на МС Севдалин Мавров и до Ради Найденов - тогава началник на кабинета на премиера Симеон Сакскобургготски, ясно се казва, че решението на КС няма реститутивен ефект, че трябва да се приеме закон. Не му обръщат внимание. Това е само един от множеството факти, които стават известни покрай работата на парламентарната комисия за царските имоти от 2006 г. От 14-те членове на комисията само тримата депутати от НДСВ докрай поддържаха тезата, че реституцията е законна, а всички имоти, придобити от царското интендантство, са всъщност лична собственост на Симеон. Всички останали членове на комисията защитиха обратната теза в един силно аргументиран доклад и многотомна документация. Тогава в парламента имаше силно юридическо присъствие - не просто от хора с дипломи по право, а от професионалисти с авторитет (по ирония вълната юристи в парламента бе докарана от НДСВ и бавно и полека изчезна с царската партия). Въпреки опитите на тогавашния премиер Сергей Станишев и върхушката на тройната коалиция да смачкат доклада, падна единствено категоричността на заключението му, но не и фактологията, и правните изводи по отделни теми. Голяма заслуга за това има председателят на временната комисия Пламен Ранчев (БСП).
Според изтеклите в медиите съображения сегашният опит за повторна реституция на царските имоти се налага, защото Симеон и сестра му имат три жалби в Страсбург. На публиката се внушава, че само със споразумение той ще бъде убеден да изтегли жалбите си от ЕСПЧ и така да се предотврати осъждане на България. Всъщност е точно обратното - след лавината от еднозначни, последователни решения на българските съдилища по отделните дела все по-логично се налага очакването, че държавата няма да бъде осъдена. По принцип няма лошо делата в Страсбург да приключват със споразумения вместо с осъждания, даже е препоръчително. Но не бива и да се използват като претекст, за да се облагодетелстват неоснователни претенции, защото всеки може да подаде жалба в Страсбург.
Аналогията с гръцкия крал Константин, който осъди Гърция в Страсбург за отменена реституция, е неуместна. Разликата обаче е съществено. Първо, в Гърция никога не е имало спор, че имотите на Константин са били лично притежание. Второ, той получи нищожно обезщетение в сравнение с цената на имотите, за които претендираше. Претенцията на Константин пред Страсбург е за обезщетение от 560 млн. евро - на толкова се изразява оценката на имуществото земя, сгради и имоти, обезщетението е за 13 млн. евро, като нарушението според евросъда се състои в това, че имотите първо са му върнати с акт на парламента, а след това в резултат на партийни игри са отнети без обезщетение.
В българския случай фактите са съвсем различни - по-голямата част от „царските" имоти бяха „възстановени" на Симеон Сакскобургготски, докато той управляваше държавата в качеството си на премиер и лидер на парламентарното мнозинство, в рамките на незаконосъобразна процедура и партийни игри. Като премиер Симеон участва в заседанията на МС, на които се взема решение за преобразуване на имоти от публична в частна държавна собственост, за да стане възможно да му се върнат. Областните управители, които връщат част от имотите му, са лично назначени от него. След това съдът се опита да върне този процес в руслото на справедливостта. Така обаче се видя, че законите пречат на връщането на царските имоти, и затова сега се мислят нови закони, които да гарантират запазването на имотите. Започват подаръците.
Закон за имотите няма, защото царят не искал.
В края на 90-те години тогавашната синя върхушка реши, че ще е политически полезно да приемат Симеон Сакскобуртгготски в България, като го примамят с имотите на Короната. Тогава става ясно, че „царят" си иска имотите, но категорично не желае това да става със закон, за да се избягнат публичните дебати. Това в прав текст заявява бившият конституционен съдия Георги Марков през януари 2004 г. в една статия за в. „24 часа", озаглавена „Симеон II не желаеше връщане на имотите чрез парламента". Откровенията, които прави тогава видният царедворец Марков, днес депутат от ГЕРБ, имат фундаментално значение за темата: „Симеон II даде ясно да се разбере, че не би желал в парламента да има дебат за царските имоти, който да завърши с лесно предсказуемо гласуване, при пълното мнозинство на БСП. Според него това щеше да даде повод за безплодни дебати, а на недоброжелателите - да развеят знамето на „монархофашизма" и на „ограбването на народа"." Всъщност идеята, че царят се страхувал от БСП, е спекулативна, защото през пролетта на 1997 г. БСП губи изборите и на власт идва синьо мнозинство, формира се кабинетът на Иван Костов. Ако на Сакскобургготски проблемът му е в припомнянето на монархофашизма, нямаше да стане премиер и да направи това постоянна тема. По-вероятната причина е, че царят не иска публичен дебат, защото в него ще се коментират аналогичните разрешения за други бивши монарси в Източна и Южна Европа, които получават само частично обезщетение, но не и възстановяване на правата върху имоти и авоари, чак до закачалките и изтривалките в дворците.
И тогава се ражда идеята да се използва Конституционният съд, за което Георги Марков, към онзи момент конституционен съдия, си предлага услугите. Съвсем откровено той разказва как убедил покойния главен прокурор Иван Татарчев да прати в КС искане за обявяване на противоконституционност на закона на национализация на царските имоти от 1997 г. А за да има Татарчев повод за това сезиране, Марков накарал своя близка - Антоанета Димитрова, да „изпрати възмутено писмо до главния прокурор". Татарчев сезира КС и на 4 юни 1998 г. с 12:0 гласа Конституционният съд обяви закона за царската национализация за противоконституционен. И тогава, и сега никой не реагира на този откровен разказ на Георги Марков как овластени лица на върха на пирамидата разиграват правомощията си във фарс, за да решат имотните дилеми на бившия монарх. Но видният седесар Георги Марков, после конституционен съдия, а днес депутат от ГЕРБ и пръв фен на дружбата между Орбан и Борисов, продължава да чете на публиката лекции по морал.
След решението на КС в правителството на Костов даже се подготвя проектозакон, с който се предлага кратко допълнение в един от реституционните закони - че неговите разпоредби важат и за царските имоти. Но заради несъгласието на Симеон царската реституция тръгва по друг път - юристите около царя го убеждават, че могат да се позоват направо на решението на КС.
