Става дума за Найден Мирчов и съпругата му Цветанка Стойова. Той е от селата между Ловеч и Троян. Тя пък е от София. За него се говори, че е „чуваниче“, поради което е кръстен и „найден“, тоест „намерен“. Тя пък е дъщеря на български емигрант в САЩ. Найден също живее и работи в САЩ. Когато достига до убеждението, че вече му е време да се ожени, той започва да търси подходяща булка. Иска да се ожени не само за българка, а за момиче, което е в България. Историята се развива през далечната 1927 г. Тенденцията нашенците да си търсят жени от „стария край“, тоест от България и днешна Северна Македония, е нещо твърде разпространено в онези години. По този начин
те поддържат жива връзката
с родния край. Ако вземат момиче, което вече е в Америка, въпреки че е българче, някак връзката с рода и Родината сякаш се разхлабва. Момиче от „стария край“ обаче би дошло в Америка, носейки със себе си България и българското. По подобен начин се развива историята и на Найден. Той започва да разпитва близките си в Америка за подходящо момиче за негова жена и така стига до Стойо - също емигрант, който има три дъщери в България. Стойо му предлага да замине за България и да се запознае с най-голямата му дъщеря - Цветанка. Дава му придружаващо писмо до съпругата си Николица - майката на Цветанка. Той се решава да прекоси Атлантика за пореден път, сега вече за да си доведе жена. Вестник „Народен глас“, вестникът на българската емиграция тогава, също често публикува
обяви от ергени
които с тях си търсят съпруги българки. В София Найден се запознава с Цветанка. Майка й Николица не е много съгласна дъщеря й да замине за Америка, но не застава на пътя на любовта и дава благословията си за сватба. Тя се състои на 2-15 юни 1927 г. в София. Малко след това младото семейство заминава за Америка. Николица обаче изживява тежко раздялата с дъщеря си Цветанка. По-късно в годините, когато другата й дъщеря Виолета също иска да се ожени за български емигрант в САЩ, Николица не дава благословия и сватбата е осуетена.
Едва ли е било много лесно на Николица и Стойо да разделят децата си
между два континента
през хиляди километри. Именно заради това заминава само едно от децата им. Семейството така и не се събира никога повече. На 27 август 1927 г. Николица получава пощенска картичка от Сиракюз от съпруга си и дъщеря й и зет й със следното съдържание: „…тъзи картичка е на това место става много големъ панаиръ всека година пресъ септември месецъ сега е пресъ първата седмица на септември ще водиме /Цветанка/ да види какво чудо е там сега толкосъ поздрави на всички роднини приятели познати и комшии нарочно на дедо и баба, Рачо, Гошо и Ледето, от Цена, Найденъ и отъ менъ - вашъ незабравимъ С. Ивановъ“. Цитатът показва, освен че Цветанка и Найден вече са в Америка, също и това как нашите емигранти в писмата си са поздравявали близките си в България. Те винаги
изреждат всички, поименно
така засвидетелстват уважение и показват, че не са ги забравили. Много е важно да се подчертае във всяко едно писмо персоналното обръщение към всеки един и нашенците го правят, за да се почувстват те неразделна част от семейството си, но и за да се сплотят. Всъщност трябва да отбележим, че Цветанка има намерение да замине за Америка още преди да се омъжи за Найден. Още през май 1927 г., близо месец преди сватбата си, тя получава пощенска картичка от Тома Бакрачев - генерален представител за пътувания през Атлантика. Текстът на картичката гласи: „Уважаема госпожице, Бихте ли ни посетили при първа възможностъ, за да ни уведомите какъ стои въпроса съ Вашето заминаване за Америка? Съ Почитание..../следва печат на генерален представителъ Тома К. Бакрачевъ София-пл. Лъвовъ мостъ/". Пощенската картичка очевидно е реклама на популярната по това време линия за пътувания през океана: „Red star line". На картичката е изобразен параходът „Lapland“.
Картичката илюстрира подготовка за заминаване за Америка, която вероятно е била съгласувана предварително с Найден и по всяка вероятност е точно така. Може би впоследствие се решава сватбата да се състои в София, а след това младите да заминат при бащата на булката в Америка. Така са се омъжвали и женили една наистина огромна част от българските емигранти в Америка в онези години. Те са обичали Родината си и са искали да останат свързани с нея по всички възможни начини, дори това да налага едно трудно, продължително и опасно пътуване през Атлантика, особено след катастрофата с „Титаник“ и в годините, когато то е отнемало седмици.
